Съботата преди началото на Страстната седмица е посветена на един от важните празници в християнството, който има съществено място и в народната култура. На този ден църквата възпоменава възкресението на Лазар. В българската традиция той е свързан с един от най-популярните момински обичаи – лазаруването.  

     Възкресението на Лазар от селцето Витания, приятел на Исус Христос, е едно от чудесата на Сина Божий на земята.  Евангелието разказва, че когато Христос посетил дома на своя приятел, сестрите му Марта и Мария го посрещнали с тъжната вест, че брат им е починал преди четири дни. През сълзи те казват на Спасителя, че ако е бил при тях, това е нямало да се случи. Тогава Исус  иска да го заведат при гробницата, където е положено тялото на Лазар и нарежда да отместят голямата каменна плоча, с която е затворен входът. „Лазаре, излез вън!“ – Синът Божий повелява на мъртвия  да стане от гроба. Когато Лазар застава на входа на гробницата с погребалните си повивки всички са поразени. Исус не за първи път възкресява мъртъв човек, но за първи път връща към живота покойник, който е погребан преди четири дни. Затова в някои църковни текстове Лазар е наречен “Четиридневния Лазар”. Това, което се случва във Витания, така поразява присъстващите, че мнозина се убеждават, че Христос е истинският Месия и започват да вярват в него. Вестта за възкресението Лазарево се разнася из цяла Юдея и е повод  Исус да бъде посрещнат изключително възторжено от жителите на Светия град Йерусалим– събитие, което църквата чества на следващия ден, когато е празникът Вход Господен в Йерусалим - Цветница.

   По нашите земи празникът е известен като Лазаровден, Лазарица, Лазарова събота. На този ден рано сутринта в някои райони се спазва Лазарската задушница, която не фигурира в църковния календар. Тя се спазва, защото според някои вярвания на Лазаровден  Господ пуска душите на починалите, те идват на земята и ги прибрат чак на Спасовден. В навечерието на Лазаровден жените приготвят коливо, пити от чисто тесто, т.е. със сода, без мая и мазнина. С тях отиват на гробищата и след като свещеникът отслужи трисагий – молитва за починалите – ги раздават „за Бог да прости“.

     На Лазаровден следобяд берат върбата, която ще се раздава в църквата на Цветница – обикновено с това се занимават ергените и момчетата. На групи те отиват където растат върби, късат клони и за вечернята ги занасят в църквата. В някои райони събират клоните на малки снопчета и ги връзват с конец. В храма свещеникът оставя набраната върба в олтара, а на следващата сутрин, преди празничната литургия прочита специална молитва, с която я освещава.  

ЛАЗАРУВАНЕ

    На Възкресение Лазарево във всички български области се  спазва обичаят лазаруване, което има и своите регионални различия, но в разгърнат вариант се състои от три части – Малък Лазар, Подевки и Лазарки.

   Малкият Лазар обхваща момичетата от 5 до 10 години. Някъде ги наричат още шетачки или малки лазарки. Те обхождат махалата, но най-често само домовете на близки и роднини – на групи от две-три, най-много четири момичета. Облечени са в червени дрехи. Ако са две, по-голямото се нарича майка, пее лазарските песни и държи в ръка кошница, в която събира яйцата, които им подаряват домакините, а по-малкото момиченце се нарича булка – то шета (играе), покрито с червено вало (прозрачна забрадка) и държи в ръце червена кърпа. Ако момичетата са четири, двете по-големи са майки, а двете по-малки – булки. Във всеки двор шетачките пеят песен за членовете на семейството, а в някои райони обикалят без да пеят. Накрая дават на булката да търкулне сито и според начина по който падне, гадаят за плодородието през идващото лято и есен – ако ситото се захлупи, това означава изобилна реколта и пълен хамбар, а ако падне отворено нагоре, предвещава глад и немотия, но на много места се вярва точно обратното. Навсякъде освен с яйца, може да дарят групата на Малкия Лазар с дребни монети, ябълки и орехи. 

    След малките лазарки обикалят подевките – те са момичета между 10 и 15 години, а след тях истинските лазарки, лазараци или лазаркини, които са момичета в предженитбена възраст – от 15 до 18-19 години.  Ако селото е по-голямо лазарките се събират на групи  по махали. Ако е малко една лазарска група обикаля цялото село. Лазарките винаги имат мома, която ги предвожда. Обикновено това е девойка, която ще се омъжи през тази година или е лична, т.е. хубава е и знае лазарските песни и хора. Наричат я буенец, буяница, водница, войвода.

    Лазарките влизат във всеки двор, като играят и пеят, водени от водачката, хванати за ръце – последната в редицата мома се нарича куйручка (опашка) или яйчерник и държи кошницата, в която събира даровете, най-често яйца. Не влизат само в къщи, където има наскоро починал човек. След като изпеят песни за  всеки член от семейството, като наричат за здраве, плодородие или скорошно задомяване, водачката мята кърпата, с която води хорото, на рамото на стопанина, което е знак, че той трябва да остави в нея пари. Останалите дарове изнася стопанката – обикновено в сито –   и след като дари лазарките, водачката го търкулва за да гадаят какво ще е плодородието, така както това се прави и когато обикаля групата на Малкия Лазар. В Ловешко стопанките карат лазарките да подскачат високо, за да е висок конопът или за да се раждат много агнета. Обикалянето на махалата или на селото може да продължи и на Цветница следобяд – тогава най-често лазарките пеят на обществени места като кръчми и дюкяни.

Всичко, което съберат лазарките, си го поделят по равно. В някои райони, вместо това продават събраните продукти и си разделят парите, като всяка си купува нещо за себе си. Другаде лазарките опичат лазарски хляб със събраното брашно и или се събират да го изядат заедно или го раздават на всички в махалата/ селото.   

    В отделни български области се срещат разновидности на лазаруването – играта на буенека и играта с куклата лазарка.

ИГРАТА НА БУЕНЕКА

    В много села на Източна България на Лазаровден от групата на  същинските лазарки се отделят две моми – едната е водачката, която наричат буенек или воевода. Тя е облечена с мъжка риза, носи калпак, върху който са закичени много цветя, косите й са разпуснати. На гърдите й са кръстосани пафти, наподобяващи патрондаш, а на кръста й са закачени множество разноцветни кърпи. В дясната си ръка държи сабя, секира, или върбия – здрав върбов клон, украсен с червена кърпа. Второто момиче е булката – то трябва да е по-малко (между 8 и 10 години), да има живи родители и е облечено в булчински дрехи, забулено с червена кърпа. Лазарската група се разделя на две и между нея започват да играят булката и буенека, като се разминават. При разминаването буенекът върти над главата на булката секирата, сабята или върбията, която държи в дясната си ръка. По този начин те пеят и играят по дворовете в селото. 

   В Източна Тракия и някои области на Родопите се среща обичаят да играят с кукла, наричана Лазарка. Момите, които съставляват лазарската група, обличат в женски дрехи кросно или кръстачка от чекрък, а може да направят и кукла от парцали. Докато обикалят из къщите, едно момиче носи куклата, а ако е по-голяма – може да я вдигне над главата си и да се скрие под полите й. Лазарката пръскат с вода на чешмата или я пускат в кладенец – за да е плодородна годината. В някои селища се спазва изискването Лазарката да се носи от сираче.