При българите бременността на жената се пази в тайна през първите месеци. Прието е жената да не съобщава за предстоящото събитие, докато бебето „не оживее” в нея – т.е. не започне да рита. Тогава тя трябва да каже, а да не бъде детето нямо. Бременната се нарича тежка, трудна, голема, непразна. През периода на бременността тя спазва редица забрани, които имат за цел да предпазят нея и детето й от зли сили и уроки. Бременна не сяда на прага, не носи тежко, не прекрачва въже, ремък, тояга, ръжен, не ходи боса, не гази вода. Ако види нещо за ядене и й се прияде, непременно трябва да й се даде да опита. Затова хората са длъжни винаги да й предлагат от храната си, дори и тя да не си поиска. Според поверието, ако й се прияде и не хапне, където се пипне по тялото след това, на това място детето й ще има белег, като се роди. Този обичай се нарича пощянка. Ако се наложи бременната да открадне храна или каквото и да е друго, тя се хваща за задните части или за петата, за да не се вижда белегът на детето там.

    Има различни гадания какъв ще е полът на бебето. Най-често слагат на главата на бременната сол без тя да види и изчакват да видят за коя част на тялото ще се пипне след това. Ако си пипне носа, бебето ще е момче, ако си докосне устата – момиче.

   Когато раждането настъпи, то се пази в тайна докато не се роди детето. Вярва се, че колкото по-малко хора знаят, толкова по-лесно ще се роди бебето. Ако в този момент в къщата има чужд човек, задържат го и не го пускат, докато бебето не се появи. Отново тайно викат бабата – акушерка, която помага на родилката.  Тя е възрастна, отродила се жена, за която контактът с нечистотата на раждането не е опасен. Въпреки това веднъж годишно бабите –акушерки се очистват – това става на празника Бабинден. За да помогнат на раждащата, бащата и  всички присъстващи в къщата, които са научили за раждането, потапят ръцете си във вода и й я дават да я изпие. Жените в дома отправят молитви към Богородица за помощ – според народните представи Божията майка присъства и помага при всяко раждане. Вярва се, че докато ражда, жената е „с единия крак в гроба” – не само защото може да умре, а и защото е в контакт с отвъдния свят, света на мъртвите, откъдето идват децата и където отиват починалите. Затова в Странджа питат родилката „ Какво бродиш?”, а тя отговаря „Вода бродя” – границата между двата свята се мисли като река, голяма вода, която трябва да се премине.

 При усложнения и проблеми бабата – акушерка взима от една специална билка, наречена богородична ръчица или божигробска билка, която прилича на свита в юмрук ръка.  Потапя я във вода, така че билката се разтваря подобно на длан, и дава на раждащата да пие от тази вода. Вярва се, че както се разтваря билката, така ще се разтвори и утробата на жената и бебето ще излезе по-лесно.

  Щом бебето се роди, отрязват пъпната връв и пазят плацентата, защото ако някой я открадне, ще открадне и способността на жената да ражда други деца. Тя се нарича бабиното, бабино дете – възприемат я като мъртвородено дете и я погребват.

 От започване на раждането до изтичане на 40-тия ден майката се счита за нечиста (това вярване има рационална основа, защото в този период тя кърви) и се нарича лехуса. Вярва се, че тя е подвластна на зли сили и спазва редица забрани, които да я предпазят от тях. Не излиза много от дома си, особено нощем, не простира своите и на бебето дрехи навън, не посреща и изпраща гости, не меси хляб, не поздравява. Не я оставят сама, носи забрадка спусната над очите си и не гледа хората в очите. На нея и на бебето слагат червен конец, чесън, синьо мънисто срещу уроки. Народът казва, че където стъпи лехуса, трева не никне. Ако се срещнат две лехуси, трябва да си разменят по нещо, защото иначе едната може да „вземе” млякото на другата. Тъй като кръщенето често се прави преди 40-тия ден, майката не присъства на него, защото е лехуса. На 40-тия ден след раждането тя отива да си чете „чиста молитва” в църквата – това се нарича сарандисване  - и всички тези забрани отпадат. На връщане от църквата отива при майка си или друга близка роднина. На прага майка й полива краката  й с вода и й дава малко хляб – това е народно очистване, дублиращо сарандисването.

     Щом се роди детето, забърсват тялото му и го осоляват – натриват обилно със сол цялото му тяло и го повиват на голо в бащината му риза. То седи в солта от един до три дни. Осоляването се нарича още изпичане – чрез него бебето става човек подобно на храната, която след изпичане се превръща в ястие. Българите вярват, че който не е осоляван, тялото му мирише. Така според тях миришат циганите, турците и др. Веднага след раждането в къщата се меси пита, която се раздава и изяжда от домашните – богородична пита. С нея се благодари на св. Богородица, че детето се е родило живо и здраво и я пускат да помага на други родилки. Пита се меси и изяжда в къщата и непосредствено след смъртта на човек – т.е. животът на българина започва и завършва с хляб, посрещат го и го изпращат с хляб. Докато бебето е некръстено не го оставят само. Вярва се, че и то и родилката са подвластни на зли сили. До третия ден махат детето от солта и го изкъпват за първи път, като слагат във водата яйце, цветя и сребърна пара. С течение на времето осоляването започва да отпада, държат го в солта все по-малко време и накрая започват да слагат сол във водата за първото къпане вместо да го осоляват. До третия ден след раждането се меси втора пита – повойница, понуда, пита. В наши дни тази пита се прави на 40-тия ден след раждането или по-късно, но задължително преди детето да навърши една година. В ритуала и днес участват само жени, които не трябва да са в цикъл, защото бебето ще има пъпки. Възможно е да присъстват малки деца от двата пола и по-големи момиченца. Освен питата се приготвя и ядене за гостите. На прага се слага желязо или червен конец, през който гостенките минават. Питата в миналото е била без украса, а в наши често е богато украсена. Според традицията тя се разчупва от бабата на бебето или бабата – акушерка с подскачане и благословия за детето – така се разчупва и първата пита, и хлябът на кръщенето. В по-ново време и до днес слагат родилката да седне с детето на ръце, върху главата й деца държат кърпа и върху нея две деца или две жени разчупват пита по средата, издигайки я нагоре, като трохите се събират в кърпата. Първото парче се слага в салфетка на най-високото място в стаята – то е за св. Богородица и стои там един ден, след което се изяжда. От питата се раздава на всички присъстващи, включително и на майката – те трябва да хапнат първото парче от нея с мед, за да е сладък животът на детето.  Преди разчупването върху питата поставят кърпа и съд, в който гостенките слагат пари. В наши дни всяка от тях носи подарък за бебето, а в миналото са носели пити, кромид, яйца. Когато си тръгнат, те оставят по един конец от дрехата си при детето – „за сън”. Между първата и втората пита бебето трябва да е захранено, т.е. трябва да е започнало да суче от майката или от друга жена - кърмачка. Когато му дават да суче за първи път, държат над главата на доячката сито с храна, за да не е гладно и да е сито цял живот.

 Вярва се, че на третата нощ след раждането идват орисниците да орисат съдбата на бебето. Те са три жени, като тази, която говори последна, има решаващата дума. Приготвят им специална трапеза или оставят трапезата от понудата невдигната. Скоро след раждането следва кръщенето на детето, защото то не бива да стои дълго време некръстено.

       Когато децата в се­мейството не траят – т.е. умират, се взима плат от три, седем или девет жени с едно и също име (на места за по-голяма сигурност се предпо­чита името да е Стоянка, а при българите — мюсюлмани — Фатме), от кой­то се приготвя риза за бебето, преди още да се е родило. В Ямболско ризата се изработва за една нощ от „три мо­мичета неженени Стоянини" и стои 40 дена в църквата.  В друг вариант се взимат пар­чета желязо от девет души с името Стоян и от тях се прави ръжен, който се дава на майката.Със същата цел — да се задържи детето и да не умира, от сребърни пари, събрани от девет жени с едно и също име, се прави обичка за бебето. На такова дете дават име, което не се среща в рода – най-често Стоян – „да стои”, Траян или Траянка – „да трае”, т.е. да оцелее. В краен случай, ако всичките тези обичаи не помогнат и децата в семейството продължават да умират, се сменя кръстникът. Вярва се, че той е причина за нещастието и затова отиват да го молят „да им даде прошка” да си хванат друг кръстник. След като той даде съгласие, „подхвърлят детето за нов кръстник”.  Оставят го рано сутринта на мегдана, на кладенеца или на друго място в селото, където минават много хора. Скриват се и чакат да видят кой човек пръв ще мине и ще го намери. Този човек, дори и да не е християнин, става кръстник на детето. Той няма право да откаже, защото се вярва, че „детето е на негов късмет”. Ако не е християнин, някой друг вместо него присъства в църквата, но той се смята за истински кръстник. Много често в такъв случай кръщават бебето на името на новия кръстник или  го наричат Найден, Найденка, Обретен – т.е. „намерен”. В наши дни  изоставените и подхвърлени от родителите си деца получават същите имена от докторите в болницата или от полицаите, които се грижат за тях в първите дни след като ги намерят.

 

 

 

Обичаи при отглеждане на дете

 В миналото децата се кърмят дълго време, най-често докато не могат да се хранят заедно с възрастните. Ако междувременно жената усети, че е бременна, трябва веднага да преустанови кърменето, защото то е вредно както за плода, така и за детето. За отбиването се избира хубав ден, най-често понеделник. Майката омесва питка, търкулва я пред детето, удря го по дупето с точилката и го праща да гони питката с думите „Ето вече майка ти!”. След този момент по никакъв начин не му дават да суче повече. Вярва се, че ако е отбито и засуче повторно, ще има лоши очи и ще урочасва хората.

Прохождането на детето се отбелязва с омесване на пита – престъпалкя, прощъпулник. Тя се поставя на софрата, а върху нея се подреждат предмети – символи на различни професии. Пускат детето да иде към трапезата и по това, което вземе най-напред, гадаят какъв ще стане. Майката раздава тичайки питата със сол и пипер на три къщи, като внимава да не се спъне, за да не се спъва детето й цял живот.

Когато му падне първият млечен зъб, детето трябва да го хвърли на покрива и да извика „Бабо врано /чичо щърко, на ти костен зъб, а ти ми дай железен”.