Седмица преди Великден се чества друг много голям празник. Неговото църковно название е Вход Господен в Йерусалим. Този празник възпоменава последното идване на Сина Божий в Светия град, което става в навечерието на големия юдейски празник Песах или Пасха, когато евреите почитали избавлението си от египетско робство. Понеже Евреите имали обичай да посрещат големия празник Песах, отивайки на поклонение в Йерусалим, Исус Христос  заедно с учениците си също тръгнал натам – човек и Бог едновременно, той също трябвало да почита юдейската традиция. Но целта му всъщност е друга – Той отива в Йерусалим за да се изпълни божественият план за спасението на света. В този град Иисус ще бъде заловен, ще страда и с кръстната си смърт ще изкупи човечеството, а след това да възкръсне. Това обаче все още не знаели дори учениците му, още по-малко йерусалимските жители, които излезли  тържествено да го посрещнат защото възкресил Лазар и очаквали той да бъде Месията, който ще ги избави от властта на римляните. По тази причина Исус е приветстван от хората като новия, очакван цар на Юдея – с възгласа “Осанна, осанна!” (“Спасение, спасение!”), държейки палмови и маслинови клони, които постилали по пътя му заедно с връхните си дрехи. По подобие на йерусалимските жители на този ден християните отиват сутринта на празничната литургия, носейки цветя и зеленина – в българската традиция най-често това са върбови клони. Те дават и името на празника, който се нарича Връбница или Цветница. Тези клончета се възприемат и като символ на победата на живота над смъртта, над греховете и страсттите, символ на възкресението.

    Според християнския обичай вярващите оставят върбовите клони и цветята, които носят, по иконите, особено върху празничната икона, а след края на литургията получават от свещеника върба, която е осветена сутринта на празника. Тези върбови клончета се занасят у дома и се поставят върху кандилото или домашната икона. Много често тези клончета се сплитат на колелце – т.е. венче.

      В българската традиция съществуват различни обреди с върбовите клони, но всички те са свързани с вярването в целебната им сила. При трудно раждане бабите преливат през върбовото венче три пъти вода и я дават на родилката да пие или запалват върбовите клони и с тях я прекадяват. Със свежите върбови венчета окичват и рогата на добитъка, а ако някое животно се разболее го прикадяват с дима от изсушените венчета. Смятало се, че ако дете е урочасано, трябва да измият лицето му с вода, в която е натопена църковна върба от Цветница – „за да се пръснат уроките“. Когато се зададе  градоносен облак изнасят върбовото венче навън или го запалват за да прогони опасността. В много райони с осветена в църквата върба се опасват около кръста, за да не ги боли или когато имат такива болки слагат на кръста си венчето от върбови клони. От тези венчета слагат и в нощвите, за да няма в брашното червеи.

    Повсеместен е обичаят на Връбница лазарките да правят т.нар. Кумичене с върбови клони.   

   Осветените на Цветница върбови клончета се пазят на иконата/кандилото цяла година – до следващия празник. Когато донесат нови клончета, изгарят старите, хвърлят ги в градината на чисто място или ги закачват на клоните на плодно дръвче, а в някои села ги слагат в храната на добитъка.

     Цветница е вторият празник през Великия пост, редом с Благовещение, на който църквата разрешава да се яде риба. Тя може да е пържена или печена, а в някои райони я приготвят с ориз и се нарича тавалък.

КУМИЧЕНЕТО НА ВРЪБНИЦА

    На Цветница следобяд, а в някои райони – след приключване следобеда на Лазаровден, възрастни жени отвеждат лазарките на реката за да си изберат кумичка или кума. Всяко момиче свива венец от върба, наричан търкалце или колелце. После пускат венците едновременно в реката и пеят специална песен:

„Лаленце се люлее сред зелени ливади,

не е било лаленце, ами е било детенце.

Майка му го будеше:

Стани, стани, детенце,

за да видиш лазарки!“

     Момата, чието венче отплува най-далеч, става кума/кумичка. Момичетата я понасят на ръце и с песни към селото. До Великден те не разговарят с нея ако я срещнат и не й минават пътя – т.е. говеят й. На Втория ден от Великден те й отиват на гости, „за да ги опрости“ и тогава за първи път й проговарят. Носят й в дар специален обреден хляб кукла, в средата на който има червено яйце. Майката на кумата/кумичката приготвя трапеза за лазарките и те престават да говеят пред нея.  

    В Софийско кума се избира, като лазарките теглят чоп. В някои села поставят върху дървена бухалка за пране на дрехи толкова залци, колкото са лазарките и ги пускат по течението – момата, чийто залък стигне най-далеч, става кума. След това всички отиват в дома й, като по пътя кумата шета (играе), а останалите пеят: „Напред, напред, кумице, Лазаре!“. В дома на кумата разделят получените при лазаруването дарове, след което сядат на обща трапеза. В района на Добруджа кумиченето се изпълнява не за да се избере кума на лазарките, а за да се види коя мома първа ще се омъжи първа, респективно втора и т.н. до края на годината според това чий венец отплува най-далеч.