Солунският чудотворец св. Димитър е особено почитан от българите.
Роден в края на III век в семейството на солунския градоначалник, Димитър от дете бил възпитаван в християнската вяра, макар тя да не била изповядвана открито. След смъртта на баща му императорът възложил на Димитър поста на градоначалник. Той обаче отказал да изпълни владетелската повеля да преследва християните. През 306 г. император Галерий посетил Солун и повикал Димитър да даде обяснения защо не изпълнява заповедите му. Младият мъж изобличил езическите вярвания на римляните и прославил Христос. Тогава бил хвърлен в тъмница и след няколко дни – на 26 октомври рано сутринта по заповед на императора Димитър бил убит с копие в килията си.
През 1185 г., при избухването на въстанието срещу византийската власт, братята Асеневци издигат св. Димитър като небесен покровител на въстаналите българи, като провъзгласяват, че той е оттеглил покровителството си от Солун и вече е светец - покровител на българите. Предполага се, че Солунският чудотворец е бил патрон на Асеневия род и впоследствие става небесен закрилник на първата династия от Второто българско царство – тази на Асеневци.
В народните представи св. Димитър е брат-близнак на св. Георги. Често двамата са изобразявани заедно върху иконите като светци-войни, а в по-късната иконография като конници. Когато иконата е само на св. Димитър, той е изобразяван как пробожда от коня си паднал човек. Това е Антихриста, представен като варварин – според ранно-средновековни предания светецът убива един аварски вожд, чиито отряди нападнали Солун. В някои гръцки икони от 19 век този варварин се обозначава като Скилойоанис – „кучето Йоан” – презрително име, с което византийците наричали българския цар Калоян. Той наистина умира от странна смърт докато обсажда Солун и според легендата е поразен от закрилника на града – св. Димитър. Всъщност това е легенда, която гърците съчиняват като контрапропаганда на българската почит към светеца като техен закрилник в борбата им срещу Византия, т.е. гърцизма.
Гергьовден и Димитровден са двата основни празника, които определят стопанския календар на българите – от Гергьовден до Димитровден е лято, а от Димитровден до Гергьовден – зима. Този ден, известен под името Касъм, бележи границата между лятото и зимата и сред мюсюлманите в България.
Народният празник
В българската традиция, тъй като на този ден започва зимата, гледат мравките, за да разберат каква ще е тя. Ако мравките все още излизат от мравуняците, се вярва, че зимата ще е лека. Ако на Димитровден вали - зимата няма да е добра. Ако луната на този ден е пълна, през годината ще има много мед. Ако е безлуние „кошарите ще са празни”. Понеже Димитровден е един от годишните празници, който в народният календар бележи смяната на сезоните, се среща вярването, че в нощта срещу този празник небето се отваря и праведните могат да видят Рая – така, както това се случва и срещу Коледа, Богоявление и Преображение.
От Димитровден стадата тръгват на зимуване. Реколтата вече е прибрана и се поставя началото на неделните хора на мегдана. Хорото на празника се нарича „чобанско”, тъй като се повежда от пастир. В следващите два дни наемните овчари почиват и стопаните сами излизат да пасат стадата си. Затова тези дни се наричат „чобански празници”.
Наемните работници – ратаи, овчари, говедари, а в по-ново време – и слугините в градските къщи се наемат от Димитровден до Димитровден. Това е денят, в който им се плаща за изминалата година – затова се нарича разпус, но пак тогава се разписват ангажиментите им за следващата година.
Именниците носят в църквата обредна храна арта или артос – петохлебие, сурово жито или брашно, олио и вино. Храната се нарича за здраве. На петте малки хлебчета, украсени с просфора, се слага по една свещ. Свещеникът прекадява трапезата и прочита молитва. На него се дава едното хлебче, а останалите се раздават. Олиото и виното се оставят в църквата, а житото се запазва и се слага в семената за посев. С брашното жените месят хляб, който свещеникът раздава. На места в Странджа колят курбан прасе – като на Коледа. Там празникът продължава три дни, също като Рождество Христово.
Св. Димитър е сред най-често срещаните светци-семейни покровители. В Ловешко всеки такъв род има свой оброчен камък на светеца, където се коли курбан. Жените палят толкова свещи, колкото живи и мъртви родственици имат. Край оброка се нареждат трапези с хлябове и вино, които заедно се месото се освещават от свещеник.
Денят след празника – 27 октомври - се нарича Мишовден и се почита от жените за предпазване от мишки. Названието им е табуирано – затова ги наричат поганци. За да се предпазят от тях жените не работят нищо този ден. Те замазват с глина или кал някоя дупка в стената или четирите ъгъла и казват, че лепят на мишките очите.