Принасянето на жертвено животно по време на голям религиозен празник е много типичен обичай за традицията на християни и  мюсюлмани. Този обичай се нарича курбан, а при арменците – мадах. Думата курбан произхожда от староеврейското корбан – подавам, принасям дар или жертва. В новия завет с думата корбана или корван се обозначава дар, приношение, безкръвна жертва на Бога, средствата и ценностите, които постъпват в църковната каса или съкровищница.

    И в християнската и в мюсюлманската традиция животното, което ще бъде принесено като курбан, трябва да отговаря на определени универсални изисквания. Трябва да бъде от определен вид – птица или тревопасен добитък, като свиня или прасе не се допускат за курбан; да е над определена възраст (новородени и много малки животни не се приемат за жертва); да няма никакви дефекти (да не е сакато, сляпо или без ухо, включително някой от външните му органи да не е частично повреден). Много често има ритуални изисквания за цвета на кожата или оперението на животното – да бъде бяло или черно. Коленето на курбан винаги е съпроводено с молитва – тя се отправя или от самия човек, който коли или от духовно лице. Молитвата може да бъде отправена както над самото животно, така и след това – на празничната трапеза. Преди да бъде заколено животното задължително трябва да бъде нахранено, тъй като се вярва, че то не бива да отива на другия свят гладно – дават му да пийне вода, да близне сол и/или да хапне хляб, сено, трици и т.н.  

    Кръвта на курбана също трябва да се пази внимателно – обикновено животното трябва да бъде заклано на чисто място, което не с тъпче  от хора и животни, не се използва за изхвърляне на боклук или на фекалии. Принасянето на жертвата може да стане и в района на култово средище (църковен двор, оброк, параклис, джамийски двор).

     Има правила и за консумиране на месото от курбана. Целта е повече хора да хапнат от него. Затова, ако курбанът се коли по някакъв личен повод, той трябва да се раздаде или с него да се направи трапеза, на която се канят гости. Ако курбанът е по повод на някакъв религиозен или общоселищен празник , се правят общи трапези с приготвеното месо  или също се раздава на всички присъстващи.

    Според народната традиция костите на жертвеното животно не се изхвърлят в боклука, а трябва да се закопаят на чисто място.  

    КУРБАНЪТ В ПРАВОСЛАВНАТА ТРАДИЦИЯ

    Християнството не приема кръвните жертвоприношения на животни. Според основните постулати на вярата кръвната жертва за изкуплението на света е извършена веднъж и завинаги с разпъването на Христос на Кръста и проливането на неговата изкупителна кръв. Така за да се очистват от греховете си, християните не трябва да колят животни, както е била старозаветната или антична традиция, а трябва да се каят и съпричастяват с Бога в тайнството на Светата Евхаристия, като приемат във вид на вино и хляб неговата кръв и неговото тяло. Така още Христос отхвърля старозаветната система на принасяне на курбан, като поставя акцент върху морално-етичната страна в отношенията човек-Бог: „Милост искам, а не жертва!“

     В някои източни църкви обаче принасянето на жертвени животни по определен повод се практикува като част от традицията, останала от пред-християнски времена, с което църквата или се е примирила или го е включила в своя ритуал. В Българската православна църква курбанът се смята за благочестив обичай, чиято цел е да нахрани бедни и нуждаещи се – т.е. акцентът се поставя не толкова върху заколването и проливането на кръв, колкото върху възможността да се приготви ястие, с което да се извърши акт на милосърдие. Затова в по-ново време  курбан може да се направи и от месо, което е купено, а не е от специално заклано за случая животно. По тази причина в православната традиция съществува и освещаването на сол – свещеникът прочита над нея специална молитва, а след това тази благословена сол се добавя към готвения курбан. В по-старата традиция обаче коленето на животно е задължителна част от обреда, като принасянето на определен вид животни е свързано с конкретен празник или празничен период. Напр. за Гергьовден обичайно се коли агне, на Петровден – пиле, на Голяма Богородица и Петковден – птица (кокошка, пуйка, гъска). В някои селища на определени църковни празници през лятото се коли като курбан старият селски бик, който е бил използван за разплод. В православната традиция, за разлика от исляма, освен свиня, за курбан не се приема и коленето на коза, която според общохристиянското вярване е козата е символ на дявола, греховността и нечистотата, на хората, които ще бъдат изпратени в Ада по време на Страшния съд.  

    При благославянето на курбана свещеникът чете молитва, в която Бог е призоваван да приеме това приношение, както е приел жертвата на Авел и на Авраам в Стария Завет. Според народното схващане курбанът се приготвя „чисто“ – т.е. вари се във вода единствено със сол, а в краен случай – с кромид лук или се пече без подправки и прибавяне на други неща.  В някои райони обаче към курбанското месо се добавят различни зеленчущи и/или картофи, по-рядко – ориз.

     При претърпяна злополука българите имат обичай да си наричат курбан. На датата на премеждието всяка година се раздава храна – месо или друго – бисквити, бонбони, сладкиш и т.н, който може да са приготвени лично или купени.  Щом се захване веднъж, курбанът не бива да се прекъсва.

    В менолото имало традиция за избиране на личен светец-покровител. Обръщали едно трикрако столче наопаки и на трите крака запалвали по една свещ, която наричали на определен светец. Която свещ изгори първа, на този светец започвали да колят курбан и го възприемали за личен светец-покровител.

    В България се правят и много общоселски курбани на празници, които най-често са свързани с патронния празник на храма в селището или с деня на местния събор или фестивал.   

   МАДАХ

   Армено-грегорианската църква е една от източните църкви, които е включила принасянето на жертвено животно и освещаването на курбана – мадах – в традицията на същинското си богослужение. Мадах се организира веднъж годишно – на патронния празник на църквата и понеже принасянето и приготовлението му е свързано с дейности на открито, се предпочита това да са църковни празници през пролетта или лятото.

   За купуването на жертвеното животно или животни се даряват средства от цялата общност. Според традицията на българските арменци животните трябва да са задължително мъжки и с рога – коч, овен, по-голямо агне, теле. Прието е също да се колят и овце, но те трябва да са ялови или вече да не раждат.

   Един ден преди принасянето на курбана, след утринното богослужение, свещеникът освещава сол със специална молитва. На следващия ден, който е навечерието на храмовия празник, колячът захранва животното с осветената сол. При принасянето му присъстват всички арменци, които желаят да бъдат „помазани“ за здраве с кръвта на животното или животните. След като бъде заклан курбанът, колячите слагат от кръвта кръст върху челото на всеки от присъстващите. След като животните са заклани, мъжете се заемат с транжирането на месото.

     Мадахът в арменската традиция се приготвя също „на чисто“ – месото се вари само със сол, без да се добяви дори лук, като във водата се сипва едиствено осветена вода. След като месото се свари, така че да се отдели от костите, го отцеждат от водатата и го оставят да изсъхне. Междувременно който желае може да си вземе за вкъщи от бульона, в който е варено месото – заради добавената осветена вода той се смята за целебен. Дреболиите се изпичат отделно и се ядат в навечерието на празника от хората, които участват в приготвянето на мадаха, както и тези, които да дошли в храма. 

    Изсъхналото месо се разделя на малки късчета и се слага в разрязани на две половини питки. Именно питката с курбанско месо  се нарича мадах. Всички питки се пакетират и поставят върху големи табли, които сутринта на празника се внасят в храма и се поставят край светия олтар.  Обикновено се приготвя голям брой питки с курбанско месо, за да има достатъчно за всички, които са дошли на празника. След тържествената литургия свещеникът прочита имената на хората, които са дарили средства за мадаха и са участвали в неговото приготвяне, освещава го със специална молитва, а накрая раздава от него на присъстващите. Според по-старата традиция на семейство се дава по един пакет, а ако е по-голямо – по два, но в по-ново време се дава на всеки дошъл за празника.  

    Костите от жертвените животни се събират и изгарят, но по-често се заравят.

    МЮСЮЛМАНСКИЯТ КУРБАН

     Ислямът е единствената религия, в която курбанът е част от класическата религиозна традиция и е едно от проявленията на поклонението на вярващия пред Аллах - ибадет. Принасянето на жертвено животно е част от ежегодния хадж (поклонение) в Мека и от празника Курбан-байрам – един от двата основни празника в исляма. Курбан се прави и в различни моменти от живота на мюсюлманина, като например при злополуки и премеждия се дава незир (обречен) или втасан курбан. Най-често като курбан се принасят овни/кочове или овце, крави или говеда. Сред българите мюсюлмани съществува обичай при раждане на дете да се принася жертва, наречена акика или хакика курбан.Според вярването, костите на жервеното животно, заклано като акика курбан , трябва да останат цели – т.е. не трябва да се секат с брадва, както е прието при другите курбани, а внимателно да се разделят с нож - „за да е здраво детето“.  Пак според традицията за новородено момче се колят две животни, а за момиче – едно.

    Класическата ислямска традиция предписва когато на Курбан байрам се коли едър рогат добитък, той да се смята за курбан на пет или седем души – при такива случаи няколко роднински или съседски семейства си разделят средствата за животното, а след това и месото, което раздават по отделно съгласно обичая. Традицията повелява човекът, за когото е обречен курбанът, да присъства при принасянето му. Преди да бъде заклано животното с него три пъти обикалят около този човек – ако се принася акика курбан за новородено, обикалят около майката, която държи в ръце бебето. В някои селища от кръвта на животното слагат точка върху челото на този, за когото е наречена жертвата.

     В традициите на някои мюсюлмански общности съществува и гелин курбан – овен или коч, който се изпраща като дар на годеницата или невестата от момчето или неговите родители. Годежният курбан се дарява или ако в периода между годежа и сватбата се случи празникът Курбан байрам или като част от даровете, които дава страната на момчето непосредствено преди сватбата. Тогава животното се украсява с гердан от маниста или със златна пендара, слагат се ябълки на рогата му, а по козината му се връзва цветна вълна или панделки.

     Сред мюсюлманите в България съществува традиция да се коли курбан при започването на строеж – на къща, обществена постройка, джамия – наричан курбан на темели. Тогава животното се коли в основите на градежа – при източната или южната страна – като оставят всичката му кръв да изтече в темелите или с някакъв съд или лопатка слагат от кръвта в четирите краища на строежа. Така се вярва, че по време на строежа няма да има жертви, а построената сграда ще бъде здрава