На първи март се правят мартеници, марти, мартички, мартинки – от усукан бял и червен конец. Те се приготвят вечерта срещу празника или рано сутринта на първи март от най-възрастната жена в дома, която трябва да бъде чиста – т.е. да няма цикъл. Спазва се изискването жената да не докосва огъня, защото в противен случай мартеницата ще загуби своята магическа сила. Обикновено конците са вълнени, а по-рядко – копринени. Балканджиите използват за направата им червената вълна, която свещеникът им е донесъл на Водици. Мартениците се връзват на шиите на момичетата и момите – понякога и на момчетата, на ръцете на децата, на шапчиците на пеленачетата, на плитките на момите, по хурките на бабите, на вратовете, опашките или звънците на младите животни – ярета, агънца и пиленца. Към мартеницата се прибавя и паричка, като за момичетата тя трябва да е златна. Освен това към нея може да се сложат кръстчета и скилидки чесън. Често мартеници се връзват и на плодните дръвчета, които дават червени плодове, за да се оцветят по-добре.
Поради предпазващата сила на червения цвят мартеници се връзват на Власовден по рогата на добитъка и на вратите на оборите, слагат се на всяко новородено домашно животно, с тях са окимени сватбените знамена, хурките на младоженките кърпата на родилката и шапката на новороденото. В по-късни варианти мартениците са направени не просто от бял и червен конец, а представляват мъжка и женска фигурка от вълна. Народнитете им имена– Пижо и Пенда - могат да се преведат просто като „мъж” и „жена”, тъй като отвеждат към диалектни названия на мъжките и женски полови органи. И двете имена се срещат като названия за некръстено дете – пижо – за момче и пунда –за момиче. Неслучайно Пижо винаги е бял (като спермата), а Пенда е червена (като менструалната кръв). Съответно бялото е мъжкият цвят, а червеното – женският. Двете заедно създават плодородието, здравето и живота.
Според народните представи мартениците се слагат, за да не почерняват лицата на децата, като ги срещне баба Марта – „да бъдат бели и червени, да не ги гори мартенското слънце”. Вярва се в предпазната сила на червения цвят. На места вярват, че те предпазват от бълхи. Обикновено те се носят до първото кукане на кукувицата, до появата на първите лястовици или щъркели или докато „Марта излезе” – до края на месеца. Тогава се свалят, като паричката се запазва за другата година, а мартеницата се закичва на плодно дърво – фиданка или на трендафил или без да се къса се слага под камък, за да са здрави и яки децата, или близо до гнездо на щъркел. Ако щъркелът отнесе конеца в гнездото си, това е добро знамение. След няколко дни децата повдигат камъните и ако видят мравки или дребни буболечки вярват, че годината ще е плодовита за овцете, ако има червеи и бръмбари – ще е добра за конете. По намереното под камъка момите гадаят ще се омъжат ли и за какъв момък.