Дните преди започването на всеки пост се наричат Заговезни – тогава вярващите заговяват, т.е. ядат за последно храните, които няма да бъдат позволени през настъпващия пост и се подготвят за духовния си подвиг. В православната църква са известни съответно Месни, Сирни, Петрови, Богородични и Коледни заговезни, като най-богати на обичаи са Сирните заговезни. След приключването на постите, вярващите отговяват – т.е. започват да блажат, да ядат непостна храна.

    Месни заговезни са осем седмици преди Великден и както Сирни заговезни са винаги в неделя.  Този ден се нарича още Неделя Месопустна, т.е. на нея за последно се „пуска месото“ – тогава за последно се яде месо преди Великден. Вечерта на този ден се устройва семейна трапеза, която изобилства от месни ястия от свинско или птиче месо (варена/печена кокошка или пуйка), традиционни колбаси (наденици, суджуци), а също и пача. Вечерята преминава под знака на веселие и шеги и може да продължи до първи петли.

     В съботата преди Месни заговезни е първата за годината Задушница, която в българската традиция се нарича Голямото одуше или Голямата душница. На нея за душите на починалите, освен жито, хляб и вино може да се раздават блажни неща като яйца и сирене. 

    В понеделника след Месни заговезни започва Сирна неделя или Сирната седмица, чиято кулминация е Сирница, или неделята от сирната седмица, когато се прави специална празнична вечеря, пали се и се прескача огън, откъдето денят се нарича и Поклади. През седемте дни между Месни и Сирни Заговезни вярващите спазват т.нар. бял пост, не ядат месо, но е позволино да се ядат всякакви млечни произведения, особено сирене, както и яйца. Обичайно през тази седмица се приготвят вити баници.

   През тази седмица за последно преди Великден са разрешени веселбите и хората,  затова и в народната традиция в Сирната неделя играят кукери и може да се устройват маскарадни игри, чиято кулминация е неделята на Сирни заговезни. По тази причина в някои райони дните преди Сирница се нарича Кукова неделя, т.е. седмицата на кукерите. Обичайни са и хората на мегдана „за да си отиграят младите, че през Великите пости хора не се играят!“  

   До Сирница е и периодът, в който може да се правят сватби – едва след края на Светлата седмица венчавките отново са позволени. През Сирната седмица е и времето, в което вярващите си взимат прошка с хората извън семейството – приятели, познати и по-далечни роднини. През тази седмица по-заможните даряват на по-бедните си съседи и близки яйца, сирене и мляко „за да посрещнат и те Заговезни както трябва!“   

    През цялата Сирна неделя, но особено във вторник и петък, жените избягват да перат и простират бяло пране, за да няма градобитие – т.е. да не валят градушки през пролетта и лятото.     

ТРАПЕЗАТА НА СИРНИЦА   

   Неделята преди същинското начало на Великия пост се нарича Сирница или Сиропустна неделя – на нея за последно се пуска,  т.е. разрешава се консумацията на сирене, яйца, мляко и млечни произведения. Празникът е известен и като Сирни заговезни или Сирни заговялки. Вечерта на този ден се прави богата вечеря, на която се събира цялото семейство, както и близки родственици – като значимост в народната традиция, вечерята на Сирница е сравнима с тази на Бъдни вечер. На трапезата задължително се слагат сирене, яйца, вита баница, пържена или печена риба, а също и бяла халва с орехи или фъстъци, вино и ракия.

     Преди започване на вечерята става взаимното опрощаване, като най-младите първи искат прошка, започвайки от най-възрастния в семейството/фамилията – дядо/баба, баща/майка и т.н. По традиция целуват ръка, казвайки „Прости ми!“ и му отговарят „Простено да ти е от Бога и от мене!“ или „Господ да ти прости! Простен да си!“. След това възрастните също искат прошка от младите. Затова в някои райони Сиропустната неделя се нарича още Прошка или Прочка. Смята се, че християните трябва да започнат Великия пост умиротворени, като са се простили и са поискали прошка на всички, с които са в конфликт или са обидили. Със същата цел в православната традиция в края на вечернята на неделя Сиропустна хората от всяка енория се опрощават взаимно, включително и със своя свещеник. На това богослужение всички разноцветни тъкани, които се използват в богослужението, както и богослужебните одежди се сменят с черни или тъмновиолетови тъкани и одежди – цветът, който в църквата символизира покаянието и скръбта. При невъзможност да присъстват на вечернята, енориашите може да си поискат взаимно прошка и след празничната неделна литургия, както и през цялата Сирна седмица.

    На Сирница е прието кумците да посещават своите кумове, а кръщелниците – кръстниците си, като им носят дарове – погача или баница и вино, а според по-късната традиция към тези дарове може да се добавят лимони или портокали. Обикновено тези гостувания стават следобяд преди семейната вечеря. Кумците/кръщелниците също искат прошка, а кумовете/кръстниците  ги гощават на трапеза и при тръгване също им дават дребни подаръци – най-често яйца или от тяхната баница „за да не си отиват празни“.       

   По време на вечерята, ако някой кихне на масата, бащата му дава дребни монети или му обещава да му подари първото родено агне или яре. Популярен обичай на Сирница е след приключване на вечерята да се прави т.нар. хамкане, ламкане, лашкане. Всички сядат в кръг с ръце, поставени отзад на гърба, а най-възрастният член на семейството връзва на тавана или на точилка с червен конец от естествен материал (вълна, памук, коноп) парче от бялата халва или варено яйце и го завърта. Останалите се опитват да хванат парчето с уста. Особено активни са децата и хамкането/ламкането преминава в смях и шеги – този, който успее да хване халвата, се смята за късметлия през годината. След края на хамкането/ламкането конецът се запалва толкова пъти, колкото са членовете на семейството, като всеки път се нарича на един от тях – според това как гори конецът се гадае какво ще се случи с този човек през годината. Буйният пламък предвещава здраве и благополучие,  слабия пламък – болести и несполуки, а бързото угасване – скорошна смърт. 

 

   Вечерята на Сирница трябва да приключи преди полунощ, като според народната традиция масата не се разтребва и стои цяла нощ – според вярванията в някои райони, това се прави за да се раждат „пъстри агънца“.  

    В старите традиции е известен обичаят, при който се изработва примитивен календар, с който се отброяват неделите до Великден, наричан мормороз. Представлява голяма глава кромид лук, в която забождат седем пера от кокошка или пуйка, колкото са седмиците до Възкресение Христово. На две от тях се връзва конец или панделка – в зелено за Цветница и в червено – за Великден. Морморозът се закачва от стопанката на тавана – най-често в кухнята – и всяка неделна сутрин тя изважда по едно перо от него.