Българите вярват с различни прокоби за смърт. Такива са например - ако кокошка пропее като петел, ако заграчи гарван или се появи змия в двора или в къщата, ако кацне кукумявка или бухал в двора, ако се снесе яйце без жълтък, ако кучето вие продължително или домашните животни ровят безпричинно – конете с крак, а воловете – с рога.

В такива случаи хората се опитват да прекъснат действието, което се осмисля като прокоба – прогонват животните, заколват или подаряват пеещата кокошка. Или пък неутрализират прокобата с думи – „За главата си да виеш”, „За главата си да ровиш!”. Ако растенията цъфнат повторно,това също се смята за лош знак. Такива са и падането на звезда, хлътването на пода вкъщи, забравянето на хляб в пещта или на незасята бразда на нивата. Знак за предстояща смърт е и сънят, в който на човек му пада зъб. Вярва се, че ако почине някой в понеделник, ще умрат и други след него от това семейство. 

Когато човек умира, неговата личност и ставащото са обект на табу – за тях не се говори. Наричат го пътник, умирането - бере душа, а умрелият – починал, умрялото. Начинът на настъпване на смъртта се смята да предопределен от начина на живот – праведниците умират лесно, а грешниците агонизират дълго. Близките не биват да плачат силно, за да не го стреснат, което може да му попречи да умре. В такъв случай му помагат, като изнасят дрехите му на покрива, свалят го от леглото на земята. Задължително викат свещеник, който да даде на умиращия последно причастие и палят свещ при него.

Според вярванията св. Архангел Михаил взима душата на човека и така той умира. Затова Архангелът се нарича и Душевадник.
Ако умиращият се усмихва, казват, че Архангелът му подава златна ябълка, ако се потресе, вярват, че вижда меча на светеца или изпива горчивата чаша, която той му поднася. Настъпването на смъртта се оповестява с характерно биене на църковната камбана, която бие на умряло – и по този звън може да се разбере дали починалият е мъж или жена. Друг такъв знак е изплакването, извиването на висок глас, което обаче не се прави нощем.

Веднага след настъпването на смъртта покриват огледалата и всички други предмети с отразяваща повърхност – за да не не огледа мъртвият в тях и да реши да се върне, защото така може да умре още някой от къщата. Изливат водата, която имат вкъщи, затварят всички врати и прозорци, за да може душата му да излезе по-лесно, спират часовника. Не оставят тялото само и за миг, защото ако го прескочи котка или куче, ще стане вампир. По същата причина до него винаги има светлина – не трябва да бъде на тъмно и за миг. Веднага след настъпване на смъртта се меси питка, наречена пътник, пътнина и се раздава и изяжда от присъстващите в дома.

Според вярването, след разчупването на тази още топла пита душата на покойника напуска дома. Така се затваря цикъла на човешкия живот, започнал с раждането, при което също първото нещо, което се прави, е месене и изяждане на пита от домашните. След разсъмване започва къпането и обличането на покойника. Тялото се изнася извън къщата и се поставя върху ритла от колата, която после изгарят. Къпането се извършва от възрастен човек от същия пол, който хвърля водата на място, където не стъпват 40 дни, защото е нечисто. Водата се носи специално за целта в черен котел, който после не внасят в къщата, а го обръщат и слагат камък отгоре му – така стои до три дни след погребението. Всичко, което се използва за приготвяне на мъртвеца – гребен, бръснач, кърпа, босилек, който се слага във водата – не се използва повече и се слага в ковчега. Понякогапне го къпат, а само го измиват с вино и босилек. Ако има рана, виното трябва да е топло – така го предпазват да не вампиряса. Слагат му т.нар. мъртвешка риза или саван, която се прави от платно без дасе реже или шие. Отгоре слагат някоя от сватбените му дрехи. На жените слагат брачната риза, на която още личи кръвта от дефлорацията. Обувките трябва да са нови. Някъде обличат дрехите му наопаки – те не се завързват и закопчават. На млади, неженени покойници обличат сватбени дрехи. 

Полагат тялото в посока изток-запад за прощаване и оплакване. На места го слагат върху шейна и избягват да го полагат на легла, на които се спи. В Източна България премерват ръста – боя- на покойника с бял памучен фитил за свещ и правят от него свещ, която също се нарича „бой” и се пали на всички погребални обреди. На 40-тия ден я оставят да догори, за да не се връща вкъщи покойникът. Измерват ръста му и с платно, също наречено „бой” и го подаряват на гробокопачите. При починалия се слага пара, сол, хляб и жито. След опелото солта, хлябът и житото се взимат и се дават на домашните животни, слага се от тях в храната на хората в дома и за помените. Така късметът на починалия остава в дома, а на помен той познава коя храна са му донесли неговите близки.

Всички родственици трябва да се простят с починалия.  Всеки от тях целува ръцете му, сключени на гърдите, оставя цветя до него и му пали свещ. Донасят като дар храна или плод, която оставят при него или раздават на гробището. Жените роднини обредно оплакват покойника, като нареждат и увиват жално и със сълзи над него. Най-силно е оплакването при спускане на тялото в гроба. 

След настъпването на смъртта, но не преди изгрев, започва приготвянето на храната за погребението от жените в къщата. В готвенето и месенето не може да участва жена, която е къпала покойник в последните 40 дни. Ако не са пости, колят животно за курбан, като гледат да е отсъщия пол като покойника. Птици не се колят. Яденето и брашното за хлябовете се прикадяват с тамян. Правят се специални хлябове с пластична украса, наречени на Архангел Михаил. Задължително се прави жито – то се нарича коливо от „колям”. Това название напомня на християните, че за разлика от исляма, където кръвната жертва-курбан е задъжителна, в християнството жертвата е една. Исус Христос е пролял своята изкупителна кръв на кръста и повече кръвни жертви не са нужни –курбани се правят, но не са задължителни, а по-скоро са спомен от древни предхристиянски времена. Затова вместо да се колят животни се раздава коливо – то е символ на вечния живот, който хората получават чрез Христос. 

Гробът се копае в деня на погребението – той не бива да нощува празен, за да не умре още някой от семейството. По време на работа копачите внимават да не прескочат или да не подадат нещо през гроба, за да не вампиряса покойникът. Ако намерят стари кости в гроба, измиват ги с вино и ги поставят в една кърпа в гроба при покойника. 

Погребение

Погребението започва с изнасяне на покойника от къщи – докато е в къщата, с него се отнасят като към жив, но щом го изнесат, започва неговото отделяне от домашните и от живите. Трупът се изнася с краката напред, като оплакването в този момент е много силно. Носят го на ръце или с кола, като спират няколко пъти на кръстопът, при вода и др – свещеникът чете, хвърлят дребни монети, оставят на мястото малко хлебче просфорка или камъче, на което после преливат 40 дни.

Начело върви свещеникът, след него носещият житото, после този с дървения кръст, следва покойникът и след него близките, подредени според степента на родство с него. По пътя оплакването продължава. Всеки, който срещне шествието, е длъжен да спре, да свали шапка  да изчака то да отмине. Забранено е да се мине път на погребение и то не само непосредствено, а и в зоната на видимост. Минаването през вода и преливането са свързани с представите, че светът на мъртвите се дели от този на живите от вода, река, която мъртвият трябва да премине. Затова слагат при него монета, с която да си плати на лодкаря, който ще го преведе от другата страна на реката.

След спускането в гроба оплакването трябва да престане. По обратния път вече не се плаче, защото не е добре за починалия, а може и друг да умре. Всички присъстващина погребението хвърлят по шепа пръст на гроба и си тръгват без да се обръщат назад. Първи си тръгват най-близките. 

Край гроба се раздава хляб и жито – нищо от храната не бива да се връща вкъщи, а трапезата се прави в дома. Докато трае погребението там са осанали жени шетачки, които почистват, като метат отвътре навън. Сметта и метлата се отстраняват от жилището – хвърлят ги във вода, изгарят ги или ги поставят на кръстопът. На мястото, където е бил покойникът, в Западна България поставят камък, а в Източна – забиват желязо. Също така там може да се счупи керамичен съд, керемида или яйце, да се постави кълбо с конци, да се замаже. Това се прави срещу превъплъщаване на мъртвеца – слагат и паничка с вода за душата му, която се вярва, че в продължение на 40 дни след смъртта витае около дома.

На връщане от гробищата всички извършват очистителни действия – мият се, минават между два огъня, хвърлят жар през рамо, пипат и хвърлят зеленина. Тези действия се правят непосредствено преди влизане в къщата. После сядат на трапезата – според вярването каквото изядат и изпият „се възвръща” на покойника, т.е. те се хранят, за да не нахрани душата му. Трапезата се кади от свещеника, който може да направи и водосвет. Освен житото и хляба се подднасят ястия според сезона и в зависимост от това дали е постен период или не. Банатските българи чупят топла погача, като парата, която се вдига от нея се смята за душата на покойника. При пиене и поднасяне на храна се казва „Бог да прости еди кой си”  и всеки разлива по малко от пиенето си за него на земята. На места слагат един прибор повече, защото вярват, че душата е наоколо. Трапезата започва тържествено, но по-късно може да премине в шеги и приятно прекарване – това не е в противоречие на традицията, защото според нея вече не трябва да се плаче и оплаква след спусане на починалия в гроба. Семейството дарява присъстващите с кърпи, тъкани, а понякога и съдове.  Вярва се, че дареното ще бъде от полза на мъртвия в отвъдния му живот. 

   Помени 

Целта на помените е да подпомогнат починалия по-лесно да премине „на оня свят”, да задоволят нуждите му и да осигурят неговото покровителство. В първите 40 дни след смъртта обичаите имат предохранителна и очистителна цел подобно на  ритуалите, свързани с погребението. Помени се правят на третия, деветия, двадесетия и четиридесетия ден от смъртта – затова се наричат третини, деветини и т.н. След премолния 40-ти ден, когато се вярва, че душата вече окончателно отива на оня свят и престава да витае наоколо, помените стават по-редки – на три, шест, девет месеца и една година от смъртта. 

До една седмица или до девет дни от смъртта гробът се прелива всеки ден с вода и малко вино. По пътя до гробищата преливат и върху камъчетата, оставени там, където е спирало погребалното шествие. При преливането се пали свещ и се оставя съд с вода на гроба. Извън установените дни се носи храна на гроба. Преди да се яде от всички първи плодове и зеленчуци, от първото мляко, сирене и т.н се носи на пресния гроб –  ако нямат починал наскоро близък, раздават храната на църквата или на съседите. На гроба се сади плодно дърво.

На всички помени се извършват едни и същи действия – преливане с четене на молитва от свещеник, раздаване на храна или трапеза. За тях се месят обредни хлябове като при погребението – на места броят на хлябовете е същият като броя на дните, изминали от смъртта.  

На първия помен – третини –  много рано сутринта нечетен брой жени опалват гроба. Те носят свещ, тамян, цвете,вода, вино, огън или жар, слама, памук или кълчища за запалване. Влизат мълком в гробището, ограждат гроба със запалителния материал и го подпалват откъм източна страна – където са краката на покойника - така, че да гори или едновременно към кръста, или отляво надясно. След това превилат гроба и запалват свещите. Всичко се извършва в пълно мълчание. Чрез опалването мъртвият се затваря в огнен магически кръг. Същия ден се извършват и други предпазни действия срещу вампирясване  – на гроба се забива вретено, сади се чесън, сее се печено просо, заравя се печено яйце в гроба и др. на този ден изпират дрехите на покойника и ги оставят извън къщата до 40-тия ден, когато ги раздават на хората, дошли на помена. Сушат ги обърнати наопаки или с гръб към изток. 

На 40-тия ден се равнява гроба задължително със свещеник. На много места вярват, че ако отидат рано сутринта на гроба с шише бяло вино, ще могат да видят образа на починалия в него. След равнението могат да ограждат гроба, да садят цветя. Тогава махат дървения кръст, поставен на погребението и могат да му сложат паметник, което обикновено става на помена на три или шест месеца. Дрехите на починалия се раздават на близките му, дошли на поменалната трапеза, която е много богата – или на бедни хора. 

Последният помен за починалия се прави на една година от смъртта. Той се нарича година, склопване, връхнина и винаги се прави със свещеник. 

Периодът на траур се определя от степента на близост с покойника – колкото по-близък ни е той, толкова по-дълго скърбим за него. Най-дългожалеят близките кръвни родственици.На входната врата се поставя парче черен плат – жалейка. В далечното минало траурният цвят е бил белият, а не черният – жените носели бяла забрадка. Забраждането е различно от обикновеното – забрадката се връзва под гуша, а някои друхи се носят обърнати наопаки. Жалеещите жени не мият косите си, а мъжете не се бръснат до 40 дни. По време на траур не се пее, не се играе хоро, не се участва във веселби и не се работи в определени дни. До година от смъртта не се изпълняват празнични обичаи и обреди. След изтичане на траура кърпата се закача на паметника.

След изтичане на една година от смъртта се вярва, че починалият е заел окончателно мястото си на оня свят – там той е сред своите роднини, близки и сред всички предци на своя род. В негова памет вече не се палят отделно свещи, а го почитат на задушниците, които се правят за всички починали близки от рода заедно.

Вярва се, че на оня свят съпрузите ще се познаят по брачните дрехи и по халките, които са си разменили в деня на сватбата.