Големият църковен празник Възнесение Господне е особено почитан в българската традиция. Той се отбелязва 40 дни след Възкресение Христово и винаги се пада в четвъртък. До навечерието на празника е прието християните да се поздравяват с „Христос Воскресе!“ 

В църковната традиция този ден е един от 12-те Господски празника. На него се възпоменава Възнесението на Иисус Христос, който след Възкресението си пребивава заедно със своите ученици-апостолите на земята и ги подготвя за бъдещото им служение като вестители на Словото Божие и основатели на Църквата. Евангелският текст разказва, как на 40-тия ден след Възкресението си Исус се изкачил с учениците си на Елеонския хълм, източно от Йерусалим и като ги благословил, се възнесъл на небето в същото тяло, в което е възкръснал. 

В българската традиция празникът е известен като Спасовден или свети Спас – т.е. денят на Спасителя, тъй като Синът Божий, Иисус Христос, е Спасителят на цялото човечество. В Странджанско го наричат също Боже име или Божейме. Според българското вярване на Великден душите на починалите са пуснати да дойдат на земята и те я обикалят до Спасовден, когато ги прибират отново в отвъдния свят. Според друга версия „на Великден отварят рая и го затварят на Спасовден“. Тези вярвания всъщност са народна интерпретация на християнското вярване, че преди да се яви възкръснал сред живите,  Христос слиза в ада и избавя от властта на дявола всички починали, след което ги отвежда в рая.

Вярванията, че на Спасовден мъртвите се прибират обратно, се  свързват с обичая рано сутринта на празника да се посещават гробовете и да се раздава храна „за Бог да прости“. Спасовденските обичаи, посветени на починалите, може да се спазват и на Задушницата, която го следва в събота на същата седмица. Тя се нарича Спасовденска или Черешова задушница, защото на гробища наред с хляба и виното се раздават и  череши.  В някои села на Софийско и в Северна Добруджа на този ден се почитат и загиналите във войните – отслужва се панихида и се раздава хляб и жито в тяхна памет. В селищата, край които има войнишки гробища, жените отиват да палят свещ на гробовете, да ги прелеят с вода и вино и да оставят цветя.  

Спасовден е свързан с едно много характерна за българите традиция. До този ден венчаните през годината невести трябва да ходят с дрехите, с които са били облечени на сватбата си. Линк към сватбата По традиция сватбите при българите се правят през зимата – т.е. в периода след Димитровден – 26-ти октомври, когато работата по полето е свършена и има време за дълги празнувания. Носенето на булчинските дрехи понякога е мъчително за младите жени, особено ако времето отрано се затопли, а те трябва да продължават да ходят и да работят на полето в дебелите си зимни дрехи до Спасовден. На Спасовден всяка булка отива при кума си да му целуне ръка. Тогава кумът казва : „Простено да ти е, булка” и тя има право най-сетне да свали тежките зимни дрехи. От тази ритуална практика е възникнала популярната приказка „Те ти, булке, Спасовден!”, която изразява облекчение и край на дълги мъки. 

Златният Спасовденски дъжд 
 

Според народното вярване, дъждът на Спасовден, подобно на Гергьовденския дъжд, е благодатен, ценен за посевите – „златен дъжд“. Затова в някои райони са спазвани обичаи за дъжд и/или против градушки. В Северна Добруджа, например, рано сутринта на празника момичета и жени занасят вода на гробището в „чисти, бели бакъри“ и обилно поливат всички гробове. Като се върнат в селото занасят вода в домовете, където има възрастни хора. След това отново всички се събират на чешмата. Там под съпровода на песни, в които молят Бог да им изпрати дъжд, всяка жена напълва съда си с вода, излива го на земята и го захлупва. В Родопите е спазвана забраната на Спасовден да не се пере, преде, тъче, да не се вари боб или царевица, „за да не бие градушка през лятото“.  В някои села на Пиринско жените играят хора край нивите. Повсеместен е обичаят при оброци и параклиси посветени на Възнесението Господне, да се коли курбан за дъжд. 

Разпространен е обичаят, ако има узрели череши преди Спасовден, те да не се берат до празника. Едва когато той настъпи, тези плодове се берат за първи път и занасят в храма „за освещаване“, след което се раздават на хора извън дома, за да благослови Бог дърветата с много плод.

Това раздаване е част от традиционното  раздаване на всичко първо, добито в дома и стопанството. Първото мляко, сирене, първите плодове, първото прибрано жито от нивата не се задържат за дома, а се дават извън него. Раздаването на първите придобити неща се осмисля като жертва, осигуряваща плодородието на дома и нивите. Старите българи вярвали, че ако си приберат първите реколти, ако искат да задържат всичко за себе си, Господ няма да им даде нищо на следващата година. И обратното – ако помислят за другите преди да се погрижат за себе си, Бог ще им наспори богата реколта. 

Нощуване на открито за здраве 
 

 Народните вярвания свързват нощта срещу Спасовден с надежда за изцеление от различни болести. Затова в много райони е спазван обичаят за здраве, при който болни и недъгави преспиват на открито на различни лековити места. Например в Родопите такива хора са отвеждани да „сборуват“, т.е. да се съберат и нощуват в църковния двор или при аязма,особено ако те са посветени на Възнесението Господне. А на сутринта измиват лицата си с лековитата вода или с вода от чешмата в църковния двор. 

Разпространено е вярването, че в нощта срещу Спасовден цъфти цветето росен, което е любимо на русалии и самодиви. Те били зли същества, но когато беряли цветето и се кичели с него, ставали весели, радостни и милостиви и можели да излекуват човек. Затова в навечерието на Спасовден е спазван обичаят „ходене на росен” – водят болния на поляна, където цъфти росен и го оставят да преспи там с надеждата, че ще оздравее, като му постилат нова черга. В Пиринско покриват болния с бяло платно. Навсякъде, където се спазва обичаят „ходене на росен“, до болния оставят дарове за русалиите и самодивите – погача, вино, варена кокошка, паница с вода. На сутринта идват да вземат болния и гледат какво има в паницата – ако е паднало листенце или цветче е „на здраве“, ако има пръст или сламка - „на смърт“. Болният „изкъпват“ в росата от росена, берат от цветето и го занасят в дома му „за здраве“.    

Във всички български краища е популярен обичаят на Спасовден да се изнасят на слънце всички дрехи и завивки за да не ги „пасат“ молците. 

 Хампарцумън Кристоси ( Възнесение Господне )

За арменците в България Хампарцумън Кристоси (Възнесение Господне) е много почитан празник. Честването му не прави изключение от християнската традиция и той се отбелязва 40 дни след Възкресение Христово, което обаче може да се разминава с празника при православните, защото армено-грегорианската църква изчислява настъпването на Великден по григорианския, а не по юлианския календар. 

На този празник е спазван обичаят "виджаг" – „предричане на онова, което престои“, „гледане в бъдещето“ – който е сходен с напяването и ваденето на китки и нишани. В този обичай участват момичета, които са на възраст за омъжване. В навечерието на празника се избира едно от тях, което обикаля къщите на останалите девойки, носейки котле с вода,  окичено с венче от цветя. В него всяка участничка в ритуала пуска някакъв свой предмет – гривна, обеца, пръстен, копче, синджирче. След това оставят котлето да пренощува под плодно дърво или разцъфнал храст. На празника, след тържествената литургия в църквата, момичетата се събират и занясат менчето при течаща вода или извор, а в редки случаи – на полето. С тях водят малко момиче, което не трябва да е навършило повече от 10 години. Наричат го булка – макар да е облечено всекидневно, то е покрито с бяла кърпа. Булката сяда до менчето и без да вижда потопените в него предмети ги изважда един по един, като нарича на съответната девойка  за какъв младеж ще се омъжи. В някои градове с арменски квартали участничките във виджаг най-напред обхождат всички арменски къщи, като пеят и танцуват на стопаните, а те ги даряват със сладки.