Денят на християнският мъченик Власий е един от празниците, които в българската народна традиция е посветен на здравето на домашния добитък, подобно на Гергьовден, св. Модест и Силвестровден.
Св. Власий живял в края на III и началото на IV век. Той бил епископ на град Севастия в Мала Азия. Това било времето на гоненията срещу християните, предприети от император Диоклетиан. Мнозина от паството на Власий не издържали на тези преследвания и започнали да се крият или да се отказват от вярата си. Когато епископът видял, че от паството му нищо не остава, заживял като отшелник в една планина. Подвизавал се непрестанно в молитва и се хранел оскъдно с онова, което му давала природата. Веднъж войници, които ловували зверове в планината за цирковите арени, се натъкнали на пещерата и видели как епископът се моли с благо изражение на лицето. Когато се върнали и съобщили на местния управител какво са видели, той им наредил да доведат християнския отшелник. Власий не се възпротивил. Когато застанал пред управителя, той го заставил да се отрече от вярата си, но епископът отазал. Напразни били заплахите, че ще бъде подложен на мъчения. След дълги страдания накрая управителят заповядал да хвърлят Власий в близкото езеро. Но той му отговорил, че и във водите ще се прояви силата на единния Бог – когато го хвърлили в езерото, вместо да потъне, той тръгнал по вълните като по суша и стигнал до средата на езерото. Там седнал и призовал войниците, които го пазели, да сторят същото, като се уповават на техните божества. Шестдесет и осем войници се помолили на своите богове и се хвърлили в езерото, но се издавили. Власий се върнал на сушата, но управителят го осъдил на смърт заради смъртта на 68-те войници. Така епископът бил посечен и станал мъченик за Христовата вяра през 316 година.
В почитането на светеца като покровител на едрия домашен добитък и особено на впрегатните волове се преплитат народни вярвания с елементи от житието му, според което докато живял усамотено в планината, край пещерата му идвали всякакви диви животни и дори зверове. Те не само не нападали светеца, но и лягали кротко в краката му, а той ги милвал и често лекувал раните им. Според българските народни вярвания свети Власий дарява не само здраве на домашния добитък, но може да го предпазва и от дивите зверове – вълци и мечки.
ПОКРОВИТЕЛЯТ НА ЕДРИЯ ДОБИТЪК
В българската традиция денят на св. Власий е известен по името на светеца – Власовден, но също Муковден или Влов запор. Последното се свързва с вярването, че воловете са опасани с девет или четиридесет невидими колана и на Власовден се разпасват, затова не трябва да се впрягат за работа – ако това се случи, животното ще заболее или ще осакатее, а може и да умре.
За здравето на воловете и за да не ги лови болестта влас на този ден стопаните им приготвят и раздават специални пити, намазани с мед. Съгласно старите вярвания влас е зъл дух или зла сила, която влиза в червата на животните и те умират от тази болест. В някои райони изкарват животните на водопой, като слагат на рогата им китки от зеленина и краваи, които след това накисват във водата и хранят с тях животните. В Североизточна България занясят в обора две пити – за св. Влас и за св. Петка – прекадяват ги, след което едната разчупват и слагат в кърмата на животните, а втората раздават извън дома. В миналото в някои райони е бил разпространен обичаят при раздаване на обредните хлябове хората да се подритват, да имитират бодене с рога, а най-често да мучат – т.е. да наподобяват поведението на домашния добитък – откъдето идва и едно от названията на празника – Муковден. Сред добруджанци съществува вярване, че която стопанка първа раздаде обредните хрябове, нейният добитък ще бъде най-здрав, най-силен и най-пъргав.
Власовден се почита и от овчарите - за да не се раждат власати агнета, т.е. с груба вълна. За да се предпазят себе си и семейството си от болестта влас по очите (перде), а също и да не власясват нивите, т.е. да няма празни класове, жените не предат и не се докосват до вълна и всякакъв вид конци. Обредните хлябове по традиция се приготвят в навечерието на празника, а на самия ден не се меси нищо, за да не мухлясва брашното, а тестото да не власясва – т.е. да не става на конци.