Най-големият християнски празник – Възкресение Христово – в нашата традиция се нарича Великден. На него Църквата възпоменава най-великото чудо в света – Възкръсването на разпънатия Син Божий, който побеждава тлението и обезсилва смъртта. 

    Празничното богослужение започва още на Велика събота – около 11 часа вечерта, когато в църквите се отслужва т.нар. Пасхална полунощница. Около полунощ свещеникът запалва своята свещ от олтарното кандило и призовава вярващите да запалят свещите си с думите „Елате и приемете светлина от Незалязващата светлина и прославете Христос, Възкръснал от мъртвите!“ След това със запалена свещ и евангелието в ръка, последван от богомолците, се отправя навън, пеейки едно от песнопенията на празника: „Твоето Възкресение, Христе Боже, ангелите възпяват на небесата, и нас на земята ни удостой с чисти сърца да Те славим!“ Обикновено се извършва лития, с която храмът трикратно се обикаля като спомен за отиването на жените-мироносици при гроба на Христос, които искали да помажат мъртвото му тяло с благовония, съгласно библейската традиция. Но при гроба Господен ги очаква ангел, който им казва: “Христос Възкръсна, защо търсите живия сред мъртвите. Няма го тука. Елате и вижте мястото, където е лежал Господ”. Така покрусените жени, спътнички на Христос, са първите, които чуват вестта за неговото възкресение. Около полунощ евангелският текст, който разказва за това, се прочита от свещеника пред храма, след което се възвестява Христовото Възкресение с думите: „Христос Възкресе!“, а богомолците отговарят „Наистина възкресе!“ Така започва пасхалната утреня, която продължава в храма, следвана от пасхалната Златоустова литургия.

    В края на богослужението всички, които са постили, се причастяват. Едва тогава за тях завършва Великият пост.  Заради голямата радост, която се вестява на този празник, църквата позволява по изключение свето причастие да приемат и онези, които не са постили – за да почувстват тържеството на Празника на Празниците. Според по-старите традиции на излизане от църква младоженките се кланят на по-възрастните жени, а те ги даряват с червени яйца.

  Съгласно обичая възкресната светлина, която е запалена в полунощ, се отнася със свещ у дома и с нея се запалва домашното кандило. Внимава се свещта да не угасне. Съществува поверие, че ако по пътя свещта изгасне, човек има неопростени грехове, но това е народна традиция, а не църковно вярване. Преди да влязат в дома стопанката прекръства със запалената свещ входната врата за да са живи и здрави всички в семейството. След края на великденската литургия, която завършва в първите часове на неделния ден става и разговяването след Великия пост – или в църковния притвор или у дома се организира специална трапеза.

ОТГОВЯВАНЕТО НА ВЕЛИКДЕН

  Великденската трапеза е неизменен елемент от празнуването на Възкресението Христово. На нея за първи път от Месни заговезни се слага месо, а сирене и яйца – за първи път от Сирница. Смята се за най-правилно да се отговее най-напред с яйце и великденски хляб/козунак и малко вино. При това отговяване в семейството или сред близки става популярното борене с великденски яйца – по двама хората чукат яйцата, като единият казва „Христос, Воскресе!“, а другият му отговаря „Во истину Воскресе!“ или „Наистина Воскръсна!“. Яйцето, което остане здраво, се нарича бияч или борак. Смята се, че този, чието яйце е най-здраво, ще бъде здрав и късметлия до следващя Великден. 

    Сутринта на празника майките слягат до главите на децата по едно червено яйце и ги будят с думите: „Ставайте деца, че дядо Великден е пуснал през комина червено яйце – да го изядете!“

     Според народната традиция черупките от първите изядени великденски яйца не се изхвърлят в боклука, а се закопават на чисто място в градината – за да има плодородие. Популярен е обичаят черупките от великденско яйце да се лепят с говежда тор върху обора или кошарата, за да предпазят от болести и магии домашните животни.

     На Първия ден на Великден в късния предиобед (около 11 часа) , а някъде рано следобед (към 13-14 часа) се отслужва вечерня, на която на различни езици се чете един и същи евангелски текст, който разказва за първото явяване на Възкръсналия Христос сред учениците Му. 

    Повсеместен обичай е в Първия ден от Великден младоженците да ходят „на поклон“, т.е. на гости у кумовете си, а кръщелниците – при кръстниците – за да им честитят празника. Носят им великденски яйца и великденски хляб/козунак, баница, а също печена кокошка или печено агне, вино или ракия. Кумовете/кръстниците ги посрещат с трапеза и също ги даряват с великденски яйца и хляб. В някои села в Пиринско на кума носят 30 бели или червени яйца и по едно яйце за всеки член от семейството му. Същия ден или на Втория ден от Великден младото семейство отива и на гости в дома на младоженката. На Великден родилките носят на жената, която е бабувала при раждането, баница и червени яйца.  

    Също повсеместен обичай е от следобяд на Първия ден на Великден да започнат хората и веселбите, в които участват всички, като на общото хоро се хващат и женените мъже. По селата се връзват и люлки, на които заедно се люлеят моми и ергени – „за здраве“, а докато са заедно при люлките ергените стрелят с пищови. 

    Възкресение Христово се празнува три дни – вторият и третият ден са понеделник и вторник от Светлата седмица. В трите дни великденските яйца и хлябове/козунаци не се вдигат от масата – „за да се посрещнат всички гости с пълно!“ До Спасовден вярващите се поздравяват с „Христос Воскресе!“

ПАСКЕЛЛЕ

   Дните, в които християните честват Възкресение Христово – Великден се почитат с обреди и сред някои общности на българските мюсюлмани. Празникът е известен като Паскелле или Паскаля, което е турцизиран вариант на Пасха. В навечерието на този ден, който съответства на Велика събота при християните, се събират слама и дърва, така че да се напали голям огън. След като се разгори, всички от махалата идват да го прескачат – за здраве, да не ги хапят змиите през лятото, да няма градушки и други природни бедствия.

   Сред алианите и казълбашите съществува друг обичай – на двора се правят седем купчинки от слама, подредени в редица и ориентирани в посока изток-запад. Най-възрастният член от семейството запалва последователно купчинките, като започва от тази, която е най-източната. Останалите членове по старшинство – от най-възрастния до най-младия – започват да прескачат последователно по три пъти всяка купчина. Вярва се, че по този начин прескачат шейтана (дявола) – за да го изгонят от къщата,  да изгори като сламата и да не пакости на домашните. Това се прави и с вярването, че така хората ще се предпазят не само от змиите през лятото, но и от бури и градушки, а също така посевите от ранна слана. С пепелта от първата купчинка стопанката слага точки върху челата на децата „за да не ги стига лошото“. Пак за да предпазят от болести и лошотии дома и добитъка по главите и гърбовете слагат точки и черти от тази пепел, по вратите на къщата, на обора, на кошарата и на хамбара.   

    За предпазване от влечуги, болести и природни бедствия на Паскелле не се шие и не се провлачва конец – иначе змии ще дойдат в къщата. Спазват се и други забрани: не се меси хляб, за да не червясва брашното, плодовете и зеленчуците, да не вали градушка; не се пере за да не става млякото пенливо като сапунка и да не се разваля; не простират бяло и не перат с бухалка „за да не гърми и трещи“; не се варят яйца, за да не се раждат слепи пиленца; воловете не се впрягат, за да не умрат. Не извършват никаква полска или градинска работа, защото вярват, че каквото посадиш на този ден няма да поникне или да роди. 

    В районите със смесено население по стара традиция християните носят яйца и великденски хляб/козунак на съседите си  мюсюлмани. Прието е също така мюсюлманите да гостуват за празника на съседи и приятели християни. 

СВЕТЛАТА СЕДМИЦА

   Дните от Великден до първата неделя след Великден в църковната традиция се наричат Светлата седмица. Тя е богата на богослужения и на народни обичаи.

   Във Втория ден на Великден в Бачковския манастир се извършва лития с чудотворната икона на Света Богородица, която се отнася до местността Клувията, където е стояла три века по време на османското владичество. На много места в този ден стават събори с песни и хора. В някои райони следобед на този ден моми и ергени се събират на поляна край селото, разделят се на две групи и един срещу друг търкалят червени яйца.

    През цялата седмица не се работи никаква земеделска или женска работа (предене, шиене, тъкане) затова в някои райони я наричат Празната седмица – тогава дори не слагат кокошките да мътят върху яйца в полога, защото смятат, че няма да се излюпят.

     В Западна България в сряда от Светлата седмица играят ладино хоро – на хорището се събират всички моми, ергени, и семейни. Те започват да играят сключено хоро, като образуват затворен кръг – от вътрешната му страна застава една жена,  а друга – извън него. Двете държат над играещите кърпа. По някое време те „разсичат“ хорото на три места. Образуват се три прави хора, които после се сключват в едно общо. Тогава на мястото на двете жени застават двама ергени, които „разсичат“ хорото с прът.     

      В четвъртъка от Светлата седмица, който се смята за втория Велик четвъртък, в някои райони отнасят трохите от великденския хляб/козунак и черупките от великденски яйца на нивата или на лозето. Там ги закопават – за да раждат повече, да има голямо плодородие, „хамбарите и бъчвите да са пълни“.  В други райони стопаните обикалят три пъти нивата и лозето и заравят в него великденско яйце и парче от великденския хляб – за да няма градушки. 

    В петък от Светлата седмица Църквата отбелязва празника „Света Богородица живоприемни източник“, който възпоменава чудодейното избликване на лековита вода край Константинопол през ранното средновековие в местността, която и досега се нарича „Зоотокос пиги“, т.е. „Живоносния извор“ и в него плуват седем риби. На този ден бездетни жени посещават аязма, които са посветени на света Петка, поради свърване на Светли петък с името на светицата или при аязма, които се наричат Балъклия или Баръклия, каквото е турското име на „Живоносния извор“. 

    Неделята, която бележи края на Светлата седмица, се нарича Томина.

ТОМИНА НЕДЕЛЯ

     Една седмица след Великден Църквата възпоменава едно от явяванията на Възкръсналия Иисус Христос. Тогава сред учениците му бил и апостол Тома, който отсъствал при първото явяне на Възкръсналия Спасител и се съмнявал в онова, което разказвали събратята му. Той казвал, че докато не види раните от ръзпятието върху тялото на Иисус Христос и не сложи пръсти в дупките от гвоздеите – няма да повярва. Когато Христос се явил на Тома и му показал, че той е възкръснал в същото тяло, в което е страдал на Кръста, Тома повярвал и прославил Спасителя с думите „Бог мой и Господ мой!“ В негова чест този ден се нарича Томина неделя. Заради съмнението на апостол Тома в българската традиция той нарицателно (и погрешно!) е наречен Тома Неверни. Всъщност, според християнското схващане, съмнението на Тома е част от божия промисъл човечеството да получи неопровержимо доказателство за Възкресението на Спасителя.

   Според народната традиция на Томина неделя се изяждат последните великденски яйца, затова този ден се нарича още Малък Великден, Затурна неделя или Разтури Великден – т.е. неделята, с която приключват основните великденски празници.

    В Бургаско на Томина неделя момите играят на Мара-лишанка. В Странджанско този обичай се спазва в сряда от Светлата седмица. Събират се в дом, където няма починало дете. От три  младоженки или моми вземат по един чехъл в червен или жълт цвят, пъхват ги един в друг и правят лице на Мара-лишанка. Забраждат я като булка и я окичват. Куклата може да се направи и от бухалка за пране, „облечена“ с парцали. Мома, която е лазарувала, взима куклата и заедно с останалите моми излизат на мегдана. Тук момите се подреждат в две редици и се ловят за ръце една за друга. Две по две момите от редиците разиграват диалог с Мара лишанка, а останалите играят в такт с песента. Всички се изреждат да държат куклата докато тя отново не стигне при момата, която я носи. Тогава момите, придружени от останалите жители на селото излизат извън него, обикалят нивите и отиват при реката. Тук развалят куклата и всички неща, с които е облечена и направена, се топят в реката, а момите си мият лицето за здраве. Другаде момите хвълят Мара-лишанка в реката, а ергените са хвърлят да я спасяват.