Църковният празник, на който се почита старозаветният порок Йеремия,  в народната традиция е свързан с пролетните обичаи. Най-типично за него във всички български области е правенето на подници (дълбока и дебелостенна глинена тава за печене на хляб) или тикли (разлата и плитка глинена тава за печене на тънки питки или катми). 

Денят има различни названия в отделните райони – в Североизточна България го наричат Ерема или Йерема, в Родопите Ирминден или Иримия, в Странджанско – Ерминден, Арминден, Ерминьету.  

В Родопите и Пиринско се вярвало, че свети Йеремия носи градушката в пояса си и ако някой не го зачитал на този ден – т.е. работел на полето – светецът пускал градушката на земята. 

Сутринта на първи май момичета и млади жени, облечени празнично и закичени с цветя, отиват при селската пръстница – мястото, където има качествена глина – елавица – за да вземат материал за направата на подниците.  Другаде, за да не с пукат съдовете при съхнене, изкопават глина от три различни места. Необходимото количество глина с магарета или каруца пренасят до мястото, където ще правят подниците/тиклите.Там глината се смесва със слама и калчища и жените започват да я омесват с крака, като се редуват на групи по четири. През времето докато се меси глината, пеят песни. В обреда не участват бременни жени, жени, които имат починали деца и такива, които имат починал човек от семейството, от чиято смърт не са се навършили 40 дни – това се спазва, „за да са здрави подниците“ и за да „не е тежко на мъртвите“. Според поверието жена, която е „газила кал на Йеремия“, т.е. участвала е в правенето на подниците, няма да я хапят змии през лятото. Вярва се, че направените на Йеремия подници ще са най-здрави. Хората, които минават покрай мястото за правене на подници, не поздравяват жените по обичайния начин, а им пожелават: „Да са железни!“. В кюстендилските села имало обичай в средата на всеки готов съд да се поставя камъче или специално изработено човече от глина с мъжки полов орган – „войник“ – за да привлича хорските погледи и да пази подниците „от урочасване“.  

След като глината е готова най-опитните в майсторенето на подници/тикли се заемат с тяхното изработване – за всяко домакинство се правят по няколко съда, като обикновено техният брой е нечетен (“тек“).

Интересен факт е, че противно на всички славянски вярвания, българите смятат нечетното число за хубаво, а четното – за лошо. Това е така, защото според тях нечетното е несъвършено, към него може да се прибави още едно, за да стане завършено, т.е. съвършено, сиреч четно. При всички славяни вярването е обратното. Това е едно от културните доказателства, че българите не са славяни. Значението на четното число като съвършено, т.е. „свършено” откриваме в традицията да се носят четен брой цветя на погребение и помен – т.е. за починал, „свършен” човек. Нечетният брой цветя е за живите. Тази традиция е уникална – среща се само сред българите и силно ги отличава от останалите европейски народи, за които подаряването на четен брой цветя е нещо нормално. 

Изработването на нечетния брой подници е свързано с поверието, че една къща не бива да остава само с „чифт стопани“ – т.е. родът трябва да се умножава. Готовите съдове се оставят да съхнат на сенчесто и проветриво място – под сайвант, в плевня или под голямо дърво цяло лято. 

Наесен жените отиват при майсторката на подниците за да вземат новите съдове. В същия ден старите подници се чупят на парчета и се изхвърлят.  

В някои райони – Родопите, отделни села в Софийско – се спазват обичаите за здраве, които другаде са характерни за Гергьовден – събиране на билки и „къпане“ в росата за здраве рано сутрин. В Странджанско, освен това, сутринта на Йеремия жените мият косите си с вода, в която предишната нощ са киснали различни растения и треви – здравец, мащерка, коприва, орехови листа.