Старите българи вярват, че през лятото има три дни, които са най-горещи. Те са в средата на юли и са свързани с три последователни празника на християнски светци – св. Кирик и св. Юлита (15 юли), св. Юлия (16 юли) и св. Марина (17 юли).
Наричат се Горещници и за да се предпазят от пожари, старите българи строго спазвали забраната в тези три дни да не се работи нищо – нито в дома, нито на полето, особено да се пали огън, да се пече хляб или ядене, да се жъне, да се коси, да се плъсти или превозва сено. Вярвало се, че който наруши тези забрани „огън ще падне от небето“ върху нивите, имота и дома му и те ще се самозапалят и изгорят, а също, че домашните му животни ще се разболеят от огница (тифус, тежка епидемична болест) и децата ще се изгарят от огън. Особено почитан в това отношение в повечето райони е третият Горещник – денят на св. Марина, но в Пловдивско, Софийско и Тетевенско за най-опасен смятали първият Горещник. В някои села за Горещници смятат пет последователни дни – от 15 до 20 юли (Илинден).
В някои добруджански села обаче през трите Горещника забраната за домашна работа не важи единствено за прането на всички дебели дрехи и тъкани (постелки, завивки) от дома и точно тогава жените специално ги изпират – явно, за да изсъхнат най-лесно.
На Горещниците също така гадаят какво ще е времето през зимата, като на всеки един от трите дни наричат по един зимен месец: на първия Горещник за януари, на втория – за февруари, а на третия – за март. В едни селища вярват, че ако съответният ден е много зноен, месецът, на който съответства, ще бъде топъл и мек. Ако денят е по-хладен, това предвещава много сняг и студ. Другаде вярват обратното – много топъл горещник предвещава студен месец, а прохладен горещник вещае мек и топъл месец. В отделни села в Тракия, ако през Горещниците все пак се появят макар и дребни облаци, наричат три от тях на лятото, есента и зимата, за да има валежи и през трите сезона.
Вярва се, също така, че ако в един от трите горещника човек успее да се изкъпе в топъл (минерален) извор, той ще бъде здрав през цялата година и „никаква болест няма да го лови“ – съответно, ако болен се изкъпе в такъв извор, ще се изцери или ще намери лек за болестта си.
В троянските села с Горещниците започва седенкарския период, който продължава няколко месеца. За заклаждането на първата седянка, т.е. за паленето на първия седенкарски огън, момите специално донасят дърва, като нарочно влачат стъбла от тикви и краставици – „за да се влачат ергените след тях“. Когато започват да предат се питат една друга: „Какво запридаш?“ и си отговарят: „Запридам ергените от Долната до Горната махала“. Първата изпредена на седянката нишка всяка мома слага под комина или затиска с камък – съответно „за да изгорят ергените“ или „за да се свиват момците“ по нея.
Св. Марина
Третият Горещник съвпада с празника на християнската мъченица Марина. Тя живяла през III век и била дъщеря на римски жрец, но едва 12 годишна тайно приела християнството. Когато станала 16 годишна се случило така, че Марина открито изповядала вярата си в Христос пред управителя на провинцията. И понеже по това време преследвали християните тя била арестувана и хвърлена в тъмница. Увещавали я да се отрече от вярата си, но напразно. Подложили я на тежки мъчения – тялото ѝ било разранявано с метални предмети, след което опалвали раните ѝ с огън. Поради това в народната традиция наричат мъченицата Марина Огнена, Огнената Марина или Опалена Марина. Житието ѝ разказва, че тя била осъдена на смърт, но поради пламенната си вяра в предсмъртния си миг тя се удостоила да види Иисус Христос и смирено положила глава под меча на палача.
В народната традиция света Марина се почита като повелителка на огъня, затова денят ѝ особено строго се почита със забрана за работа, подобно на предните два Горещника – иначе може да се разсърди и да причини пожари. В стари времена срещу празника спазвали обичая хващане или палене на жив огън, който наричат още нов или млад огън – с него подновявали огъня в дома. Вечерта загасвали всички огнища , кандила и свещи в селото. През нощта двама близнаци или двама младежи (мъже) с еднакви имена отивали на скришно място в полунощ, събличали се голи и триели едно в друго две дървета – от липа, леска или хвойна – докато се възпламенят. След това отивали на селския мегдан и запалвали там голям огън – хората го прескачали, след което го разделяли на две и по средата между двата огъня прекарвали всички домашни животни „за здраве“. Накрая всяко семейство взимало жар от този огън, отнасяло я у дома и с нея запалвали нов, млад огън в домашното огнище, който се поддържал през цялата година, когато на този ден отново го подновявяли.
В някои райони – като Родопите и Странджа – света Марина била почитана и като лечителка. На нейния празник отиват при аязмата, които са ѝ посветени, като това са не само извори, но и процеждаща се през скалните цепнатини вода или вода, която капе в пещери. Тази вода събират в панички и я пият за здраве или с нея измиват очите си, защото вярват, че мъченицата лекува болести, свързани със зрението. Смята се, че ако много грешен и лош човек подложи паничка под капещата лековита вода, тя ще пресъхне. С вода от аязмата на св. Марина мият специално и децата – против треска (малария). Пак в тези райони старите българи смятали мъченицата за висша – повелителка на змиите – тя държи техните езици, носи ги в кошница и ако хората са много лоши, ги пуска да пълзят по земята. В тези дни жените избягвали да си решат косите, не пипали конци и въжета, не шиели и не плетели „за да не привличат змиите“.