В българската традиция Рождението на св. Йоан Кръстител е един от най-знаковите народни празници. Известен е във всички български области, но под различни имена – Яневден, Яньовден или Яновден в Западна България, Еньовден в Източна България. В югоизточните райони е познат и като Иван бильобер, а в Североизточна България под името Драгайка. Основните обичаи са свързани с посрещането на изгрева, със събирането на билки, напяването и ваденето на китки и нишани, но те нямат нищо общо с житието на почитания тогава светец, а са обусловени от факта, че това е денят на лятното слънцестоене. 

Свети Йоан Кръстител и Предтеча е една от най-важните исторически личности на християнството. Освен на 24 юни, Църквата му е посветила още два празника през годината – на 29 август (денят на неговата смърт, познат като Секновене в народната традиция) и на 7 януари (Ивановден). Йоан е дългочакана и единствена рожба на праведните Захарий и Елисавета, които живеели в юдейския град Хеврон. Бащата Захарий бил един от свещениците на Големия Йерусалимски храм. Със съпругата си живеели праведно, но нямали деца, въпреки, че усилно се молели на Бог да ги ощастливи с наследници. Вече били в напреднала възраст, когато веднъж, докато Захарий принасял кадилна жертва на Господ в Светая светих на Храма, пред него се явил ангел. Свещеникът се уплашил, но ангелът му отвърнал да не се бои, защото молитвата му е чута от Господ – съпругата му Елисавета ще роди син, който ще бъде наречен Йоан (в превод „божия благодат“, „божия милост“) и ще бъде „велик пред Господа“. Но понеже Захарий не могъл да разбере веднага тази вест и се усъмнил, ангелът му казал, че ще онемее, докато не се изпълни Божията воля – това било едновременно и знамение, и наказание за свещеника. 

Скоро след като Захарий се прибрал у дома си, Елисавета заченала. Съпрузите искрено благодарили на Бог за неговата милост. Според евангелския разказ преди да роди Елисавета е посетена от нейната сродница – Мария от Назарет, която също била бременна. При тази среща детето в утробата на Елисавета се разиграло и това било знак, че то е познало присъствието на Сина Божий, който ще роди Мария. Самата Елисавета отправила радостна благодарствена молитва, че е посетена от „майката на моя Господ“.  

Когато съпругата на Захарий родила момче, съгласно Божието обещание, тя казала да го нарекат Йоан, без да е чувала това име от онемелия си съпруг. Според църковното вярване, тя била осенена от Светия Дух и волята на Бога ѝ била съобщена така, както и на съпруга ѝ Захарий. Тъй като обаче в неговия род никой не носил това име, близките им отишли да го попитат как да нарекат новороденото. Тогава бащата взел една дъсчица и написал върху нея: „Йоан му е името!“. В този миг той възвърнал говора си. 

Половин година след сина на Захарий и Елисавета се родил и Иисус Христос. Поради заповедта на цар Ирод да бъдат избити всички деца - от новородените до тези на две годишна възраст, животът на младенеца Йоан също бил застрашен. Тогава Елисавета избягала от Хеврон и дълго се крила с него в една планинска пещера. Според едно предание войниците на Ирод, които избивали новородените, открили пещерата, но преди да стигнат до нея, по Божие повеление, един паяк изплел паяжина на входа ѝ. Войниците решили, че вътре отдавна никой не е влизал и подминали пещерата. Така животът на Елисавета и малкия Йоан бил пощаден. Не след дълго родителите починали и момчето било отгледано от близки роднини, а когато достигнал пълнолетие се оттеглил в пустинята. Там живял аскетично и проповядвал покаяние на хората, подготвяйки ги за идването на Спасителя. 

Имен ден на Еньовден празнуват: Енчо, Еньо, Йоан, Йонко,  Яни, Яне,  Яна, Янка, Яница, Янита, Ина, Ива, Биляна.
 

Играта на слънцето 

Популярно е вярването, че от Еньовден времето бавно започва да клони към зимата, което е отразено в поговорката „Еньо си наменал кожуха и върви за сняг“. В Родопите наричат този празник „среди лято“. Смята се, че след Еньовден денят намалява, слънцето престава да грее силно, тревата спира да расте.  Вярва се, че на този празник слънцето се радва, защото е изпълнило половината си работа и отива да си почива. Затова при изгрева то „играе“ и „трепти“ – който види това ще бъде здрав през цялата година. Затова на Еньовден хората ставали рано, за да посрещнат изгрева, гледали появявянето на слънцето и се кръстели. В някои райони при изгрев момите и ергените излизали специално да играят хора и да пеят песни. В Пиринско посрещали изгрева, окичени с еньовденски венчета. Всички гледали и сенките си – ако нечия сянка била без глава – това предвещавало близка смърт. 

В някои села в Пиринско на Еньовден прескачали огън за здраве. През деня децата събирали съчки и привечер на улицата или на мегдана и запалвали неголям огън. Най-често го прескачали ергените, като се провиквали: „Да съм жив и здрав догодина пак да прискокна огино“.
 

Събирането на Еньовски билки
 

Разпространено вярването по българските земи е, че на Еньовден лековитите треви и растения притежават най-голяма целебна
сила – затова се вярва, че те трябва да бъдат събирани рано сутрин преди изгрев, защото след това тази сила изчезва. На този ден се събирали растенията, които носят лек за хората, докато целебните треви за добитъка и овцете берели обикновено на Гергьовден, Йеремия или Спасовден. 

Още преди разсъмване баячки и билкарки излизат сами, за да берат от тези треви. Обикновени хора също може да събират билки, като това най-често са жените и момите. На този ден се събира най-много еньовче, наричано още янювичка, йеновика, Иваньо-цвеке. Събират се и други билки, според климатичните особености на района. В Странджанско освен еньовче, беряли черен бъз, жълт кантарион и босилек. В Пиринско - синчец, звъника, хварщерник, комунига. В Родопите задължително събирали и росоман (росен), тъй като се вярвало, че след Еньовден самодивите окършват цветовете му, а свраките го овършават.  

С набраните билки, към които често се прибавя здравец, босилек и чимшир, свиват венци и правят китки, вързани с червен конец от вълна или памук. Популярно е вярването, че в еньовския венец или в китките трябва да има 40 вида треви, билки и цветя. В Странджанско тези 40 билки и треви наричат яньовски герлюк. Имало обичай да се правят толкова китки, колкото са членовете на семейството – стопанката ги занасяла у дома и вечерта ги поставяла под стряхата или на покрива „да пренощуват“. В някои села наричали: “Всички звезди лек да дават, а най-голямата – най-много“. В някои добруджански села еньовски китки правели не от събраните билки, а от цветята в градината. На следващия ден сутринта по състоянието на китките гадаели за здравето на хората, на които са наречени – тази, която била свежа, предвещавала здраве и сили, а повехналата китка – болест или смърт.

Обичаят има известни различия. В Родопите еньовските китки се правят от орехови листа и пресен чесън, които хвърлят на покрива на дома, за да има здраве за хората и да е предпазят от болести и уроки. В някои райони еньовските китки са само по един стрък, който стопанката откъсва вечерта преди празника и нарича за всеки човек от дома, след което ги хвърля на покрива, а на Еньовден гадае за здраве по това дали той е свеж, или увяхнал. В Софийско от яневите китки слагали в храната на добитъка – за да има изобилно мляко. В много части на България е бил разпространен обичаят част от събраните треви да киснат във вода и с нея да се мият „за здраве“, а също против главоболие и за да са им здрави косите. 

Навсякъде с еньовските билки сплитат голям, подковообразен венец, под който се минава за здраве. След това го свиват на кръг и го закачват на дома, а на следващия ден го занасят в хамбара. В този венец може да се добавят и цветя от градината.   

Всички билки, събрани на Еньовден, задължително изсушават и ги запазват до следващия празник – при болест с тях кадят болните или приготвят отвара. От тези билки приготвят и лековити настойки, като ги накисват в ракия и ги оставят да престоят.   

Разпространен бил обичаят, докато жените берели лечебни треви, мъжете да отиват на нивите. В ловешките села те ги обикаляли и откъсвали по няколко класа от всеки край. В Странджанско се подготвяли за жътвата – стопанинът отрязвал три класа, сплитал ни на плитка, а към нея с червен конец завързвал скилидка чесън и кравайче. Това бил първият „сноп“, който оставал на нивата – при започване на жътвата кравайчето давали на животните да го изядат. Тъй като празникът винаги се пада по време на жътва, в полските райони на този ден или около него извършват напяване на паламарки. Докато си почиват на нивата, жените и момите събират в престилката на една от тях паламарките, с които жънат и с кратки песни наричат за здраве и късмет на техните притежателки. 

В много райони се вярва, че еньовденската роса, подобно на гергьовденската е лековита, затова сутринта на празника се „къпят“ в росните треви за здраве. Със същата цел отиват до целебните извори - „аязма“. За здраве се къпят също в реки, а и в морето. В някои райони само се измиват с течаща вода от потоци, реки или извори, другаде се пръскат, а според по-старите традиции се потапят с дрехите или най-малкото с долните ризи.   
 

Еньовските китки 

На Еньовден, подобно на други празници, се спазва обичаят да се гадае за женитба, здраве и плодородие с напяването и ваденето на китки и нишани. В навечерието на празника всяко момиче в женитбена възраст прави китка за себе си или за всеки член от семейството – винаги ги белязва с някакъв нишан, за да може след това да се разпознават – конец, пръстен, обеца, гривна и т.н. После момите от махалата или от цялото село, ако е по-малко, събират китките и ги натопяват в котел с вода. В някои родопски села вместо котел използват корито. Задължително използват мълчана вода. Нарича се така, защото момата или момите, които носят вода от чешмата или кладенеца, трябва да мълчат по обратния път към дома и да не разговарят с никого. Случва се обаче по няколко пъти да се връщат за мълчана вода, защото ергените ги причакват по пътя и ги разсмиват. Затова тези моми се стараят да не ги види никой, когато се връщат с налятата мълчана вода. 

Котелът с мълчаната вода и еньовските китки трябва да „пренощува“ под звездите, като го оставят под цъфтящ храст или плодно дърво – най-често трендафил, дюля, череша. Задължително го покриват – с парче копринен плат или с тъкан месал. В много редки случаи съдът с китките занасят да пренощува на селското торище. Важно е котелът или коритото да са скрити добре, защото в много селища има обичай през нощта ергените да го търсят и да го „крадат“. 

На сутринта момите се събират в двора, където е котелът, за да „напяват“ китките – те се вадят само от жени, като в зависимост от района това може да е възрастна жена, мома, облечена като булка или малко момиче. Всяка китка се изважда от котела с дясната ръка и се вдига високо, а в този момент момите изпяват кратка песен, с която благославят притежателката на китката. Ако обичаят се извършва само за женитба, то песните са с любовно съдържание, т.е. наричат на дадената мома за какъв момък ще се омъжи – чернокос или русокос, овчар, говедар, кръчмар, богат или беден, разсипник или къщовник и т.н. Например: „Тая китка най-честита ша вземе черноок момък“. Повечето припявания обаче са кодирани: „Мало момче, из двор бяга“ означава, че съответното момиче ще се омъжи за земеделец. „Вехта крина – ново дъно“ предвещавала, че девойката ще вземе вдовец за съпруг, а „Късана кърпа, недокъсана – навреме дадена“ е знак, че момата ще се омъжи още същата година. В някои села тези китки момите после дават на любимите си. Ако гадаят за членовете на цялото семейство напяването и ваденето на китките е за здраве, плодородие, късмет и т.н.  

В не малко български райони напяването и ваденето на китките се извършвало по време на обичая Еньова буля, Еньво буле или Еньовче.  Сутринта на празника момите взимат момиченце, което не е по-голямо от шест години. Именно то е  Еньовата буля или Еньовчето. В повечето села се смята, че то трябва да е от „здраво и цяло семейство“ или от „честита къща“ – т.е. да е с живи родители, те да са в първи брак и да нямат починали деца. Единствено в някои добруджански села за Еньовчето избирали сираче. Обличат булята в булчински дрехи, слагат ѝ червено було и булчинска украса на главата. В някои села тя държи в ръце зелени клонки и/или цветя. Една от момите взима Еньовата буля на раменете си и всички тръгват да обиколят селото и неговото землище. По пътя където има кладенци и чешми - спират при тях, след това излизат извън селището и обхождат нивите, градините и кошарите. В Добруджанско участничките в Еньовата буля играят хора на поляните край кошарите, а стопаните ги даряват с пари. По време на това своеобразно шествие момите пеят песни с любовни мотиви за здраве и плодородие. Всички се изреждат да носят Еньовата буля, която през цялото време мята ръцете си с дългите ръкави на булчинската риза – „за да вали дъжд, и да има добра реколта“. 

След като обходят селото и околността му, отиват отново в дома, където е котелът, като трябва да се върнат селището си по същия път, по който са излезли. В Странджанско, преди да започне напяването и ваденето на китките, момите с Еньовата буля идват в църковния двор, където ги очаква цялото село. По пътя хората им хвърлят цветя и билки. Вярва се, че билките, върху които стъпи Еньовата буля, стават още по-лековити. Затова момата, която я носи се стреми да „нагази“ всички растения, които са посипани по пътя. Шествието обикаля три пъти църквата, а през това време жени посипват Еньовата буля с цветя и ситен пясък, пожелавайки „Колкото са много цветята и песъчинките, толкова да е сита годината!“ Накрая  момите отнасяли булята при котела и с покрито лице тя изважда една по една еньовите китки, като на всяка китка припяват песен, с която гадаят за женитба. 

На Еньовден в отделни райони са спазвани и други обичаи, с които момичетата гадаят за кого ще се омъжат. В Средните Родопи в нощта срещу празника те отиват да преспят у роднини или близки, като слагат под възглавницата си своя пръстен. Вярват, че когото сънуват през тази нощ, за него ще се омъжат. 

В Ловешко момите се събират край реката, палят огън и го прескачат за здраве, като пеят песни. Правят си венци, които след това пускат по течението – тази, чиито венец отплува най-бързо, ще се омъжи първа, а тази, чийто венец отплува най-далеч, ще отиде невеста в съседно  село. Вярва се, че момата, чийто венец се отдалечи най-малко, ще се задоми в своето село.