Първата събота от Великия пост е голям празник както в църковната, така и в българската народна традиция, за която са характерни популярните Тодоровденски кушии (надбягвания) и обичаите, свързани с отглеждането на конете, магаретата и мулетата, поради което денят е известен и като Конски Великден. Много характерно е, че подобно надбягване не се среща сред нито един от съседните ни балкански народи, нито пък сред останалите славяни. Затова е основателна хиротезата, че Тодоровденската кушия е свързана с културата на прабългарите, които са известни като велик конен народ. Тази събота се нарича Тодорова, Тудурица/Тодорица, Тодоровчица, но най-често – Тодоровден и носи името на раннохристиянския мъченик Теодор Тирон. Това е вторият ден в годината когато се възпоменава неговата памет – първият е на неговия празник 17 февруари. Възпоменаването на свети великомъченик Теодор Тирон в първата събота от Светата Четиридесетница е свързано с едно чудо, което е станало около половин век след неговата мъченическа смърт. Това е времето на константинополския император Юлиан Апостат (Отстъпник). След като при неговите предшественици християнството било обявено за основна религия в Римската империя, владетелят се опитал да възстанови като равноправни забранените езически култове и всячески се опитвал да противостои на християните. Като знаел, че в първата седмица от Светата Четиридесетница те спазват строг пост, той наредил на градоначалника на Константинопол всички зеленчуци и плодове на пазара да бъдат поръсени с кръвта от животни, принесени на езическите богове, та християните като ядат от тях да се осквернят. Но свети великомъченик Тедор се явил на сън на константинополския епископ и му казал, че всички плодове и зеленчуци на пазара са омърсени и християните да не купуват от тях. А тези, които нямали храна у дома си, той посъветвал да ядат коливо – варено жито с мед. Константинополският епископ разказал на паството си за чудодейното явяване на свети Теодор и така християните в Константинопол успели да спазят строгия пост. В чест на това чудо на великомъченика на Тодорова събота в православните църкви, след светата литургия, се освещава коливо и се раздава на вярващите. Тодорова събота е първият ден от поста, в който се отслужва същинска литургия и на нея постилите взимат първото причастие за времето на Великия пост. След това те вече могат да ядат храна, приготвена с растителна мазнина.
ТОДОРОВДЕНСКИ КУШИИ
На Тодоровден, след църковната служба, мъжете и ергените извеждат конете извън селото – на равно място и определят разстоянието за надбягване. В някои селища маршрутът за надбягване се определя предварително или е постоянен всяка година – тогава през цялата Тодорова неделя, от понеделник до четвъртък мъжете извеждат конете и препускат с тях по този маршрут – „за да свикнат и да бягат по права линия“. В семействата, в които няма мъж, който да язди добре, си наемат ездач и след надбягването го даряват. Всички животни са добре нахранени, със сресани гриви и опашки и окичени с панделки, помпони и сини мъниста. Често опашките на конете са сплетени на три като женска плитка и са украсени с мъниста. Цялото село излиза да гледа надбягванията, които на различните места имат различни названия – кушия, тудорица, домле, варкане, надприпкуване.
По традиция преди началото на състезанието свещеникът благославя ездачите и конете с осветена вода – за здраве. Надбягванията традиционно са без седло, само със стреме. Ездечът, който финишира първи, е победител. Той получава награда – конят нова юзда, самар или чул, а стопанинът – най-често риза или пешкир, по-рядко овен. Наградата се осигурява или от цялото село, или от някой заможен човек, а конските принадлежности се даряват от сарашкия еснаф. После победителят, яхнал своя кон, обикаля всичи домове, където го посрещнат радостно – стопаните дават на коня ненапита вода, а ездача черпят с вино, като взаимно си пожелават „Свети Тодор да помага!“. В някои райони победителят в надбягването обикаля само домовете на именниците. Надбягванията винаги завършват с общо хоро на мегдана.
КОНСКИЯТ ВЕЛИКДЕН
Рано сутринта преди празничната литургия стопанките приготвят малки обредни хлябове – копито, конче, кукла, светитодор – които често са с формата на конче или подкова, украсяват ги с орехови ядки, скилидки чесън и сол. После, заедно с варена царевица, ги раздават на близки и съседи за здравето на конете, да се раждат пъргави жребчета. Стремят се първи да раздадат хлебчетата или поне да не са последни, защото се вярва, че която жена последна раздаде, конете в стопанството й ще хванат краста. При раздаването жените се подритват, подскачат, бягат или цвилят, наподобявайки поведението на кобилите. Тези, които взимат от хлебчетата и царевицата, също цвилят и подритват като коне. Обичаят е сходен с този на Власовден. От хлебчетата и царевицата се слага и в зобта на конете. Другаде приготвят специална тудоришка пита, която разчупват и също раздават. Там където има параклиси или оброчища, посветени на св. Теодор Тирон, жените отиват и носят постен курбан – варен боб и хляб – който също раздават за зравето на конете. Същото се прави и когато се разболее конят или магарето им.
Популярен е бил и обачият майките да къпят децата рано сутринта на Тодоровден, „преди да са се разтропали конете“ – за да са здрави и пъргави, да не ги боли глава и да не се разболяват. След това жените си мият косите, като пускат във водата слама от яслите на конете или слама, с която стопанинът е разтривал коня, подготвяйки го за кушията, вързана с червен конец – за да са със здрав и твърд косъм, както е опашката на коня, да са им дълги косите „както дълго бягат конете на кушията“ и да не ги боли глава. Мръсната вода изхвърлят на улицата, след конете, когато ги отвеждат за надбягванията. В някои странджански села се спазва точно обратното – косите не се мият, за да не изсъхват посевите. В Тракия жените тичат след конете, когато ги извеждат за кушията, за да им растат косите.
В Западна България е известен обичая в дом, където има младоженка, свекървата да я заведе на църква в петък вечерта преди Тодоровден. Двете занасят тепсия, в която има варена царевица, а отгоре специален хляб – колак. Младоженката остава в църковния двор, а свекървата влиза в храма, където свещеникът прочита молитва над донесената царевица и хляб. По обратния път към дома младоженката носи тепсията и заедно със свекървата се подритват, също наподобявайки кобили – това се прави за да се раждат различни жребчета – по цвят и по пол. Благословената царевица се пръска в градината, за да се роди това, което е посято и да не го унищожават къртици, а хлябът се разчупва и се раздава за здравето на конете. Подобен е обичаят, спазван в Троянско, но на самия Тодоровден – свекървите завеждат на църква младоженките, които носят пита, намазана отгоре с мед. На много места младоженките се подреждат в редица в църковния двор, а срещу тях в редица застават свекървите им. Невестите им подават от своя хляб, а после подреждат обща трапеза и докато си раздават от храната взаимно си повдигат полите.
Почти във всички райони на Тодоровден младите булки са дарявани със специални краваи – от кумовете и/или от роднините им.